ЦК на КПСС
Ех, тези приемни в ЦК!! Демонстративен акт на единение между партия и народ, „демократично“ обсъждане на наболелите проблеми на културата...
Два пъти съм бил на тези сесии. В тесен кръг Товстоногов и пет-шест главни актьори. И другарят Шауро, завеждащ отдела за култура на ЦК на КПСС. В Москва, в сградата на Централния комитет на Стария площад, ни запознаха с решаването на глобални проблеми. Прикачване, опита се да опитоми.
Академична тишина. Учтиви чекисти. Дълги лакирани коридори с дъбов паркет. Чистота и блясък, като в предвоенното метро.
Ужасните призраци на Сталин, Маленков, Жданов - не се запомнят през нощта ...
Другарят Шауро, побелял, целият в сиво, ни посреща в огромен кабинет. Всички референти също са в сиво. Шауро демократично сяда на една маса с нас. Боржоми. Кристал. Референтите остават на столове покрай стените.
Разговорът трябва да е общ, в него да участват всички. С нетърпение очакваме въпроси. Цялата надежда за Гога. Може да вземе думата и като се възползва от случая, да поиска някакви облаги за театъра.
След няколко общи фрази Шауро пита защо имаме толкова малко сопрани в театъра?
Наистина са малко и честно казано – никак, защото ние не сме опера, а драматичен театър. Вярно, Голямо.
Тогава Шауро каза, че иска да се консултира коя версия на новия химн на СССР да одобри. И то в какво изпълнение. „Тук имаме много възможности“ и той посочи стъклен шкаф, гъсто натъпкан със стотици записи на химна. (След смъртта на Сталин химнът започва да се нарича "Песен без думи", защото в текста му се произнася името на Сталин, което е забранено след 20-ия конгрес. Въпреки че музиката остава същата. Както обаче и сега.)
„Сега ще ги изслушаме и ще ги обсъдим. И ние ще го одобрим“, пошегува се другарят Шауро.
Той постави първиязапис на чисто нов чуждестранен безпрецедентен "Grundik" - мечта на търговец на черен пазар: в магазините има само наши, ненадеждни, с тъп звук - и химнът прозвуча. Шауро стана, не защото беше химнът, а просто да се загрее, както и всички референти също станаха след него - не, не заради химна, но така - кой може да види какво е времето, вали ли, кой е по-близо до светлината - въпреки че все още не е одобрен, но все пак - химнът, а не хрян, иначе ще обвинят дявола за какво, трудно е или нещо такова, да си откъснеш задника от стола ...
„Това се изпълнява от оркестъра на Болшой театър“, обясни Шауро.
Плочата прозвуча. Шауро внимателно, като държи с два пръста, вече поставя втория:
- А това е Големият симфоничен оркестър ... Оркестрацията вече е друга ...
Всички референти са прави. Шауро върви по килима. А ние като идоли седим като заковани. Някак си неудобно да седим, когато всички стоят, сякаш не ги уважаваме, но ставането е напълно глупаво ...
Музиката на Александров звучи за трети, четвърти и пети път. Началният акорд плаши: тр-р-р-рам! Гледам с ужас кабинета: да, има поне стотина записа. Майко мила ... Какво се прави!
Отново пръсти. И пак тр-р-р-рам!
- Но хорът пее с оркестъра. Нови думи на Михалков.
А, Михалков, значи и там, и тук... Тр-р-р-рам! Бог.
Гога мълчаливо хърка. Не можете да пушите - ЦК е тук!
Пуснат още един запис. Другарят Шауро изведнъж пита:
- А как всички да знаят новите думи на химна?
Заваляха оферти – за печат на листовки. Залепете в метрото, трамваите и т.н.
И тогава нашият художник Борис Рижухин, правоверен до мозъка на костите си, внезапно казва в патриотичен порив:
- Имам предложение. В крайна сметка сега химнът се изпълнява по радиото само два пъти на ден. Вярно ли е?
- Вярно ли е, -Шауро отговаря.
Нека играят на всеки час. И пеят. След новините. Тогава всички ще се научат. Волю-неволю.
Гога хърка бясно. Какво каза Шауро, вече не помня - нещо като: „Е, трябва да помислиш за това ...“ И отново сяда на масата:
Тук се забиха. И изведнъж Гога - дрезгаво, силно:
– Малко млади режисьори! Кой е виновен? Вие!! - и сочи с пръст Шауро и стените в портретите на класиците на марксизма-ленинизма. - Вие!! Страхът ти от младите, страхът ти от всичко ново, необичайно, разбираш ли!! Защо пращате млад режисьор от института като чирак в академичния театър? Защо не го оставите свободно да създаде своя трупа, свой кръг от съмишленици. Защо не може да създаде своя театър в мазето, на тавана или където и да е, на улицата, все пак? Колкото повече такива театри, толкова повече конкуренция и следователно, толкова повече ярки личности! И вие съсипвате таланта му, принуждавайки го да работи за главния режисьор! Да, нито един началник няма да търпи ярка и талантлива личност до себе си! Той ще потисне своята индивидуалност! Ще го смаже под себе си! Какво се случва! Не убивайте младите! Дайте им свобода!
Той грабва цигара. Запалката изхвърля огромен огън! У-у-ф-ф-пф…“ изсумтя той доволно…
Това се случи в сградата на ЦК през 70-те години, когато всяко свободно слово беше преследвано.
И тук, в ЦК, право в лицето на началника на отдела за култура: дайте ми свобода.
Когато си тръгвахме, Шауро ме спря на вратата и прошепна: „И ние те обичаме!“ Глупаво отговорих: "И аз също те обичам!"
Но се почувствах неудобно. С какво съм по-лош от тези, които другарят Шауро не обича?!
Слязохме в кафенето на ЦК. И купиха "дефицит": черен хайвер в двестаграмови буркани, сладки "Птиче мляко", блокчета Goga - Marlboro, всичко за стотинка иизлязохме на чист въздух, на булеварда при Илинската порта, където преди много време бяхме отведени с Витка Албац в 46-то полицейско управление за рязане на храсти за лъкове и стрели ...
И наистина никой не знае думите на химна на Михалковски. Все още. Нито стар, нито нов. Те знаят само този, сталинистът, под звуците на който затворниците са били карани до мястото за дърводобив. И никой не знае тези. И всички стават. Като тези референти.