Дневникът на един скука
Разговаряхме за еволюцията на звездите, антропологията, научната фантастика, книгите, телевизионните предавания и филмите. Разговорът започна да заглъхва, когато изведнъж нашата възрастна съседка се обърна към нас, усмихна се загадъчно и каза: - Чух, че говорите за наука. Знаете ли, че за човек, който познаваме около пет процента? Много е необяснимо!
Оказва се, че трябва да има такава формула: знание / (знание + (незнание)) * 100%. Да предположим, че можем да оценим количеството знание, но как да оценим количеството невежество? Няма начин, по дяволите! Невежеството изобщо няма краен брой. Съседът продължи: — По принцип усещам човешкото поле и дори лекувам рак с помощта на биоенергия!
Как един инженер по образование стигна до това? Според жената лекарите и традиционната медицина не помогнали, а само влошили нещата: в резултат на инжектиране на лекарството бъбреците й отказали два пъти, така че тя започнала да пие хомеопатични хапчета и се обърнала към източната медицина.
„Мога да намеря рак с махало и да излекувам човек за 35 минути. — продължи спътникът. „Виждате ли, ракът има радиация, а радиацията е вълна. Ако е вълна, тогава мога да създам резонанс с друга вълна и така да неутрализирам нейните вредни ефекти!
Поисках да ме лекуват за уен на предмишницата ми. Тя отказа: — Все пак не е смъртоносно! Тъй като с Жировичи не се получи, решихме да разберем нейната картина на света и зададохме няколко въпроса: — Смятате ли, че теорията за еволюцията е вярна? — Не, не мисля така. — Кои са планетите в Слънчевата система? — О, не помня! —Какво е името на нервната клетка? —Не е нужно да знам името на нервна клетка, за да лекувам рак на мозъка!
Тя също не можеше да назове възрастта на Вселената, нито можеше да определи какво е аура. Тогава на помощ й се притече младо момиче. — попита болезнено тяпознат въпрос за нас: —Защо не се развиваме точно сега? Защо маймуните не се катерят по дърветата?
Не беше възможно да се убеди момичето или да се постави под въпрос нейната гледна точка. Чувствахме се безпомощни. Слязохме от автобуса, качихме се в такси и потеглихме към лагера.
По пътя обсъдихме случилото се и се върнахме към вечния въпрос: „Какво да правим?“. Отделно отбелязвам качеството на пътя до лагера: всичко в кръпки! Кръпка се прави, когато на пътя се появи дупка: строителят хвърля асфалт отгоре и го уплътнява. Оказва се неравномерно, но по-добре от яма. Понякога има цели участъци от пътища в такива петна. Така че ние, ние слушаме много глупости и след това коригираме грешките в картината на света - правим кръпки.
Обикаляйки край пътя постиженията на българското пътно строителство със скорост 5 км/ч, удряйки главите си в покрива на колата, ние се замислихме как и защо да се борим с мракобесието. Идентифицирани са два подхода.
Вторият подход е качествен.Той е индивидуален: разговор "по понятия" с всеки мракобесник. Например Ричард Докинс изостави този подход. Факт е, че това е енергоемък, често неуспешен начин да се убеди човек. Разбира се, това е полезно упражнение за умения за общуване с публика. Може да е забавно, понякога дори успявате да убедите човек. Но най-често ще се провалите.
Как да избегнем чувството на безсилие? Какъв резултат искаме да постигнем? Всичко опира до цел. Нека вървим стъпка по стъпка:
- Поставихме си за цел: да практикуваме комуникация, да убедим човек, да се забавляваме. Ние, разбира се, сме за ненасилствена образователна цел.
- Опитваме се да идентифицираме слабите места в картината на човешкия свят.
- Ние му предлагаме „кръпка“ под формата на научно-популярна книга, филм, лекция или статия.
Няма да се получи много гладко, но път с кръпки е по-добър, отколкото с огромни ями.