Дневникът на Оля Шиленко, майка на близнаци - Къде е втората майка
Сложих момчетата да спят. - Мамо, легни - казва Матвей и пляска с ръка на леглото си. Лягам до теб. - О, абними. Прегръдки. - И ботуши. - И колене. - И петици. - И токчета. - И рутски. – И химикалки. Вече прегърнах всичко. Цяло момче! - Колко готино, мамо! Ти си моята ограда!
**** – Мамо, къде е втората мама? — внезапно пита Матю. – Каква втора майка? - Жена като теб. – Но аз съм единственият, синко. – Как? С Dyoma сме двама и сме напълно еднакви. И ако си ми майка, тогава Dyoma трябва да има втора ръка майка - такава зе адинакова като теб!
**** Това е третият ми ден вкъщи, опитвайки се поне да започна с книга, която съм решен да превърна в реалност през следващите няколко години.
Сутринта майка ми дойде да се разходим с децата и аз с едната ръка варя супата, с другата мия чиниите, а самата аз мислено чакам един час на спокойствие и тишина, за да се съсредоточа върху идеята си.
Бързо събрах децата навън и сега те вече стоят в коридора и ми махат с ръце, а аз казвам на майка ми: - Не мога да не се чувствам, че трябва да преодолея десетки някакви ежедневни препятствия по пътя към мечтата си. Но най-важното е да започнете. Всичко, бягай и аз сядам да работя.
И точно в този момент съседът зад стената пуска перфоратора на пълна мощност.
Момчетата се разхождат из апартамента и обсъждат предстоящия рожден ден помежду си.
- Какво правят с нас, Матей? Не ядеш ли? - Не знам. —Малкият брат? - Не знам. - Бас и дълга пожарникарска машина? - Не знам. Самосвал? Спешен случай? Докоснете? Мусаравоз? - Не знам. – Знам. Дават ни празни кутии. Празен?! – празно. Вътре няма да има нищо, нито едно нещо. – Но на бащата? - Патамутака винаги се случва в този живот. – Оцени тази тъпа идея, Dyoma, оцени тъпака ...
Влизам в детската стая и виждам следната картина: цялото Лего лежи на пода, Матвей някак си се притисна в кутията, в която обикновено се съхранява, и, приближавайки се до прозореца, силно имитира звука на стартиращ двигател.
Първите секунда-две изобщо не се вижда и в стаята цари напрегната тишина, след което иззад дивана се чува глас: - Мамо, паднах.
Няколко секунди по-късно Матвей скача в целия си ръст и, слагайки ръце на бедрата си, възкликва: - Но аз съм силен!
**** След обяда решихме да отидем до McCafé за малко какао. От нашата къща до нея има десет минути пеша през един подземен проход и три пътя.
Когато вървим по магистралата, децата се радват. Боклукчийска кола! Трактор! Трактор! трамвай!
И тук на зебрата ни минава огромен камион. Бързо претичваме и вече на тротоара Демян, лукаво усмихнат, ме дърпа за ръкава.
- Мамо, това е! Такива! Таааааа! – Какво? Какво стана? Навеждам се към него. – Шофьорът на камиона взривяваше мини – отговаря той шепнешком и повдига вежди, демонстрирайки с целия си вид, че животът ни никога няма да бъде същият. – Това е късмет!
Дьома гордо вдига нос и добавя: - Да, забелязаха ме!
**** На връщане (вече с четири балона и изцяло заляти с какао шалове) срещаме в подлеза мъж с акордеон.
Мъжът пуска „There's Nothing Better in the World“ (тази песен ни преследва, да) и момчетата спират да слушат.
„Ето, вземете всеки по лист хартия и го сложете в кутия за чичо си“, казвам аз и давам на децата гривни.
Хвърлят пари на музиканта, той им намига благодарно, а след това и Демяншумно издава: - Мамо, чичо е такъв хальос! Да го заведем у дома! – Е, – изгубих се. - Чичо си има собствена къща и има семейство, което го чака там. – Да? Но мой късмет, мамо! Ще му дадем един кампот и ще му пуснем анимационно филмче, къде е тази песен! Е-я-я!
Матвей пръв излезе от ваната, изсуших го, увих го с хавлиен халат и го пуснах да си играе.
Той излезе и да тичам напред-назад от стаята до коридора, ту гасеше, ту пак светваше лампата за нас с Демян.