ДВАДЕСЕТИ ВЕК (1976), КиноЮрКо
ИНФОРМАЦИЯ ЗА ФИЛМА
Жанр:Историческа драмаПродължителност:317 мин.Продукция:Италия Франция Германия (ФРГ)Режисьор:Бернардо БертолучиПродуцент:Алберто ГрималдиСценарий:Франко Аркали, Бернардо Бертолучи, Джузепе Бертолу cciДиректор на фотографията:Виторио СторароКомпозитор:Енио МориконеСтудио:Produzioni Europee Associati (PEA), Les Productions Artistes Associes, Artemis Film
БЕЛЕЖКИ пълната версия на филма (в две части). три аудио записи: 1-ва - проф. многогласен превод извън екрана (Петербург-Пети канал); 2-ри - проф. многогласен превод извън екрана (Carmen Video); 3-ти - оригинал (It) + рус. субтитри.
Робърт де Ниро. Алфредо Берлингиери Жерар Депардийо. Олмо Далко Доминик Санда. Ада Фиастри Полхан Франческа Бертини. Сестра Дезолата Лаура Бети. Реджина Вернер Брунс. Отавио Берлингиери Стефания Казини. Нийв Стърлинг Хейдън. Лео Далко Анна Хенкел. Анита Елън Швиерс. Амелия Алида Вали. Синьора Пиопи Ромоло Вали. Джовани Бианка Маглиака. Селянин Джакомо Рицо. Риголето Пипо Кампанини. Дон Тарчизио Доналд Съдърланд. Атила Меланчини Бърт Ланкастър. Дядото на Алфредо
РЕВЮ "ДВАДЕСЕТИ ВЕК" (1976)
Обстановката, настроенията, традициите, колоритът – всичко е предадено блестящо. Всичките пет часа и половина могат лесно да влязат на една глътка. Бертолучи върви по свой собствен път, заснемайки красотата и ужаса в ярки, необичайни, но съвсем естествени тонове. Жерар Депардийо и Де Ниро са още много млади, но по традиция са великолепни в играта си. Доналд Съдърланд обаче поразява с актьорската си оригиналност,накара зрителя искрено да мрази образа му на отрицателен герой във филма.
Този дълъг, с продължителност над 5 часа, филмът улавя от първия кадър. Пред нас е поредица от текстурирани герои, ярки слънчеви пейзажи, ужасяващи, макар и доста редки сцени на насилие, откровеността на сексуалните сцени, типични за Бертолучи. Разбира се, както винаги, операторската работа на Виторио Стораро и музиката на Енио Мориконе са отлични. Филмът е ценен като историческа картина, ценен с отличната актьорска игра, ценен с политическия си патос.
БОДИЛ, 1977 Победител: Най-добър европейски филм (Бернардо Бертолучи). ИТАЛИЙСКИ СИНДИКАТ НА ФИЛМОВИТЕ ЖУРНАЛИСТИ, 1977 Номинирани: Най-добра поддържаща актриса (Алида Вали), Най-добра поддържаща актриса (Лаура Бети). SANT JORDI, 1978 Победител: Най-добра актьорска игра в чуждестранен филм (Робърт де Ниро). НАГРАДА САТЕЛИТ, 2006 Номинация: Най-добър класически филм DVD.
Мащабното филмово платно на Бернардо Бертолучи обхваща половин век във времето - от деня на смъртта на Джузепе Верди през 1901 г. (за която съобщава пиян гърбав, шут на майстора) до 1945 г. (когато селяните намушкват с вила главния местен "черноризник" - прецакания майстор Атила, който също е шут, но шут, който сее смърт). с усмивка). Историческият филм е пропит с любов към Италия, италианските селяни, социалистите. Позицията на автора е изразена много ясно и не съдържа други тълкувания. В центъра на действието са селският работник Олмо, незаконен селски син, и Алфредо, син на господаря. Те са родени в един и същи ден, като Олмо е роден първи. Тъй като това се споменава многократно - те се шегуват по тази тема - трябва да се приеме, че чрез тази шега отново се предава идеята за доминиращата роля на селячеството воформления на предстоящия ХХ век. Показано е, че расата на господарите се изражда: и дядо, и бащата Алфредо умират в плевня. Освен това дядото изпомпва живота със самоубийство, причината за което е импотентност - виждате ли, членът не стана на младата селянка. В сравнение с едрия Олмо (в ролята Жерар Депардийо) Алфредо (Робърт де Ниро) изглежда не само изискан, което е естествено за аристократ, дори и да е израснал в провинцията, но и много по-слаб характер, а това вече е от голямо значение. Подобно на чичо си Отавио, той бяга от проблемите в големия град, влюбва се в 21-годишното прогресивно момиче Ада (Доминик Санда), което кара кола, пише поезия в стил "футуризъм" и смърка кокаин. Когато след смъртта на баща си Алфредо се завръща в родното си имение, за да стане негов единствен собственик и да създаде „нормално“ господарско семейство с Ада, както е било от незапомнени времена, той разбира, че всичко се е променило тук и в страната и всичко това, разбира се, го подминава, очарован от кока и бохемския живот. Сериозни промени не бяха включени в плановете на такива пастирски джентълмени като Алфредо, мил, мек, трогателно симпатичен на социалистите. Те искаха толкова много, че гръмотевични бури и градушка („градушката е най-лошото проклятие“ в началото на филма, казва едно селско момиче) ги заобикаляха. Но не, градушката не ги подмина. Сега е моментът да действаме. И да действаш - няма сили. Затова на инфантилния Алфредо не му остава нищо друго освен тихо да доживее живота си, смирено надявайки се комунистите да не го отведат в обора и да го застрелят. Има и друга прослойка - най-подлите, безмилостни "черноризници", всички като един от средната класа, които се страхуват повече от чумата от червените и са готови да дадат живота си, за да се борят с тях. Не по-малко от селяните мразят собствениците, началниците, шефовете обачене смеят да захапят ръката, която ги храни. Управителят на имението Атила, изигран от Доналд Съдърланд, изглежда като някакво персонифицирано зло. Неговата уж „контролирана“, както той самият твърди, лудост предизвиква страх. Това, което е най-изненадващо във филма, е единството както на селската класа, така и на тези мизерни, макар и ужасни „черни ризи“, тоест общата пасионарност на хората, минус израждащия се елит. Ако вие, български зрител, се огледате, ще усетите сериозна разлика между италианци и българи. Може да си помислите, че цялата ни страна се състои от раса на господари :) Не по-малко изненадваща е високата гражданска отговорност на карабинерите, призвани да успокоят селяните през първата половина на fiotmes. На нас, българските зрители, ни е трудно да повярваме, че в някоя страна, и то в началото на миналия век, ОМОН не е посмял да вдигне ръка срещу жените и стариците, които принадлежат към най-незащитената и следователно ненужна прослойка от населението – работническо-селската класа. Този дълъг, с продължителност повече от 5 часа, филмът улавя от първите кадри. Пред нас е поредица от текстурирани герои, ярки слънчеви пейзажи, ужасяващи, макар и доста редки сцени на насилие, откровеността на сексуалните сцени, типични за Бертолучи. Разбира се, както винаги, операторската работа на Виторио Стораро и музиката на Енио Мориконе са отлични. Филмът е ценен като историческа картина, ценен с отличната актьорска игра, ценен с политическия си патос. За петте часа, които трае филмът, е напълно възможно да станеш комунист. Между другото, изминаха 30 години от пускането на картината на екраните и същите 30 години отделят пускането на картината от крайната дата на самата филмова история. Чудя се дали това може да означава нещо? (Владимир Гордеев)