Две лица на Олес Бузина, Блог bezuhoff, KONT
На Великден се навършват две години, откакто в Киев, в двора на собствената си къща на улица Дегтяревская, писателят Олес Бузина беше убит от украински националисти. Имената на заподозрените отдавна са известни, но украинските власти не искат да водят никакво разследване.
До тази тъжна дата не мога да кажа нищо ново за хода на разследването и още повече нищо утешително за перспективите за възмездие и наказание на убийците. Явно при това правителство няма да ги осъдят.
Затова бих искал да се опитам да отговоря на този въпрос: можеше ли Олес Бузина да избегне смъртта?
В крайна сметка изглежда, че не му струва нищо спокойно да замине за Москва и да си намери добра работа там. Той добре осъзнаваше как го възприемат в средите на украинските националисти след „украинската” му книга „Гул Тарас Шевченко”. Той не си правеше никакви илюзии по този въпрос.
Защо не си тръгна тогава? За да отговорите на този въпрос, трябва да разберете какво го задържа в Киев.
В Украйна Олес е възприеман (обект на омраза от едни и образец за подражание) като героя от романа на Булгаков - офицер от "Бялата гвардия", като български имперски апел към съвестта на украинеца - твоята съдба, герб, е да си с България.
В Москва, напротив, той беше цитиран като пример за определен „правилен украинец“ („Верен малък руски“): Те казват, че той говори преместване, яде свинска мас и ходи в бродирана риза, но в същото време за „приятелство на народите“.
И това, и онова мнение за бъза бяха абсолютно верни и изобщо не си противоречаха.
Наистина са живели в Бузина и, подчертавам, са се били двама, двамаобразувания: български и малоруски.
Подчертавам - малко руснак, а не украинец. Той се самоопределяше така и многократно ми казваше: „Аз съм малкоруснак, но същевременно и българин“. Ако той говори за себе си като за украинец, тогава в този случай, за разлика от украинските националисти, той използва този етноним като синоним, а не като антоним на думата "малоруски".
Той обичаше да се чувства родом и жител на Малка България като част от великото българско царство, в което една от главните роли, на които Олес винаги обръщаше внимание, играеха неговите сънародници. „Ние, хохолите, Чаленко, построихме империята. За него извън и без българското царство Малка България е безинтересна. Империята осмисля своето съществуване.
Една от основните му книги се казва „Възкресението на малка България”. Той непрекъснато обичаше да подчертава, че най-доброто време за този край е времето от втората половина на 17 век, когато се присъединява към българското царство, и до 1917 г., преди болшевишката катастрофа.
Тогава войните спират, установява се мир, идва родната православна власт – и Малка България процъфтява. Тогава възниква архитектурният облик на Киев, Чернигов, Полтава и други малкобългарски градове и селища, който съществува и до днес. Малорусите започват да правят успешна военна и цивилна кариера в Санкт Петербург. Само като част от империята МалоБългария успява да се изяви и реализира своя творчески потенциал.
Украйна беше за Бузина нещо противоположно на този идеал, който съществуваше в историческата реалност. Освен това това противопоставяне беше изкуствено конструирано, измислено. Бузина смяташе такава Украйна за нереална, неавтентична, не своя. Това беше следващата му книга след „Възкресението на малка България“ – „Как се измисли Украйна“.
Украински за Олес е понятиеполитически. Украинизмът, да, е създаден на малобългарска основа, но това е изкуствено, русофобско, привнесено отвън, напълно нехармонично явление в Малобългария, още повече, че няма корени в народа и в народния мироглед. Украинецът отрича българския, което означава, че украинизмът е неприемлив за Олес.
За разлика от украинския, малоруският за бъз е естествен жител на региона, казак и селянин, който говори на малкобългарски диалект (с други думи суржик), а не на „украински език“, православен, който хармонично се чувства в необятността на България.
Процесът на русификация на Малобългария е напълно естествен процес, тъй като новобългарската култура възниква между другото на малобългарска основа и с активното участие на малоруси.
Но русификацията на МалоБългария според Елдърбери не би трябвало да отрича Малорусия. Българският и малоруският трябваше да съществуват едновременно. Това беше основното във философията и светогледа на Олес.
И ако например Захар Прилепин, произхождащ от селско семейство, би бил напълно доволен от подобно виждане на нещата и след 2014 г., то за по-голямата част от българската интелектуална публика това беше изкуствено и абсолютно нереалистично.
Бузина, уви, не разбра, че малорусът с всичките си бродирани ризи и казаци е селски, селски тип. Следователно това е тип, който отива в миналото. Малорусинът отдавна е изместен от българин - човек от града и високата класическа култура. Точно така беше и във Велика България, където българинът като градски културен тип премахна архаичния великоруски.
Освен това малкото руснак трябваше да остане в миналото като потенциален носител на украинския бацил.
Но Олес не можеше и не искаше да принесе в жертва малоруския в себе си като жертва на своята българщина.„Малорософобията“ много го обиди.
Спомням си как според мен през 2012 г. киевският политолог Владимир Грановски покани Бузина и мен в кабинета си на Европейския площад.
Неговият колега от България Дмитрий Куликов искаше да ни покаже продуцирания от него с Безруков и Боярская филм "Мач". Разказваше легендарната история за играчи на Динамо Киев, които спечелиха няколко мача срещу германците в окупиран Киев и платиха за това с живота си.
Във филма главните и положителните герои говореха български. Но злодеите, по-специално корумпираният герой Остап Ступка, който стана полицай, са на украински. Лично аз обърнах внимание на този момент. Наистина тук имаше някаква не съвсем реалистична пропагандна прямота, но това по никакъв начин не ме обиди, защото не живеех с българския малорус в себе си. Това също не навреди на Грановски по същата причина. Но Олеся беше много обиден от това и той избухна в емоционална реч за това.
По същата причина не хареса и осемсерийната българска адаптация на „Бялата гвардия“ с Хабенски и Пореченков. Той дори публикува гневна рецензия на две страници във вестник „Сегодня“ на Ринат Ахметов.
Той ужасно не харесваше "украинофобията" на телевизионния филм. Тогава с изненада открих в него, че не му харесва, че „украинците“ си позволяват да бъдат презирани не от малоруси като него, а от великоруси. Той вярваше, че „българите“, говорейки с презрение за „Украйна“, презират него, малорусина. Като, те са гребени, какво да вземем от тях. Всичко това беше много, много болезнено за него. Не искаше да се примири с това.
Тук човек винаги трябва да помни от какво семейство е произлязъл. Родителите му произхождат от селячеството на лявобрежната Украйна. В семейството, въпреки че майката е българкафилолог, говореха не суржик, а книжовен украински. Баща ми беше украински филолог по образование, обичаше украинската литература (между другото, той служи в КГБ, в отдела, занимаващ се с украинските националисти).
Украинският, за разлика например от мен, беше родният език на Олес. Той ми каза, че до старшите класове на киевското училище той самият е бил почти националист. И само киевският роман на Булгаков „Бялата гвардия“ направи революция в него.
Влюби се в белите офицери, влюби се в българската империя. "Бялата гвардия" го побългари.
Той донесе от пътувания до Москва килограми мемоари на бели генерали и командири от Първата световна война. Спомням си с какво иронично презрение той въртеше в ръцете си купения от Москва втори том от изследването на великия Мирча Елиаде, посветено на световните религии. За него това бяха боклуци, но мемоарите на някакви дроздовци или капелевци - това беше хо-хо!
Той си шие белогвардейска униформа, купува си сабя, участва във всякакви реконструкции (сигурен съм, че ако Бузин беше емигрирал в Москва през 2014 г., щеше да пее с белогвардейския реконструктор Стрелков).
Можеше да ми разказва с часове за белогвардейците, техните части, униформи, оръжия, ролята на малорусите в Кавказката, Кримската и Първата световна война. Той живееше и го дишаше.
Той направи Алекс Тугарин, офицер от Семьоновския полк, герой на своя недовършен исторически детектив в стила на Борис Акунин. Действието се развива в Санкт Петербург.
И ето какво е интересно. Въпреки малоруския характер в себе си, в лични разговори той почти нищо не е казвал за малорусите. Тази тема го тревожеше много по-малко, дори изобщо не го интересуваше. Но майка му и баща му бяха малоруси, той самият беше малко руснак. Как в такъв случай тойбихте ли могли да се откажете от него? Това означаваше, че човек трябва да се отрече от родителите си, от детството си и от себе си. Той не можеше да си позволи това.
Той почина през 2015 г., защото не искаше да се отрече.
Чувства, че преместването от Киев в Москва би означавало окончателно скъсване с неговата Малобългария и малобългарство в полза на общобългарска идентичност. Затова той се проточи до последния път, без да иска да направи избор, без да иска да се нареже жив.
Бих казал, че това нежелание беше някакво неосъзнато желание за самоубийство.
Смъртта на Бъзака учи нас, Българска Малка България и Нова България, че не трябва да се опитваме да заставаме на две страни, а да направим окончателния избор в полза на българщината - ние сме в точка на раздвоение.
И този избор за нас означава живот, което означава Победа. Нашата Българска Победа!