Дъжд в гората - приказка от Татяна Александрова - Всичко най-добро за децата
Татяна Александрова
Брауни Кузя. Глава 12
Малкото брауни започна да обяснява, но тогава голяма дъждовна капка го удари по носа. Черен облак покрил гората. Кузка грабна един сандък, скрит в тревата, и хукна под висок смърч. Валеше, а Кузка седеше на сухи игли, като на килим. Вероятно, тъй като този смърч беше малко пухкаво коледно дърво, нито една капка не падна на земята близо до ствола му.
Клоните се разтвориха и през прозореца надникна мокра зелена муцуна:
- Какво криеш? А ти кой си?
— Брауни — отговори Кузка.
- Браунита няма! За тях има само приказки”, каза горският обитател. - От какво се страхуваш?
Кузка не спореше. Хората се страхуват от браунита. И зеленоопашата ще се изплаши още повече и ще запомни името ви. И няма да има кой да си спомни.
- А ти кой си? Местното непознато животно?
- Но не! Не познахте! Още предположения!
Кузка отговори, че ще мисли цял живот и няма да гадае.
- Цял живот? — възхити се непознатият. — И не се досещаш? Аз съм горски човек, гоблин, ето кой. И аз се казвам Лешик. Аз съм на пет века. А дядо ми Диадох е на сто века!
„От огъня и в тигана“, помисли си Кузка и от страх се скри възможно най-дълбоко под смърча.
- Лъжеш! При гоблините зъбите стърчат до самия нос, езикът не се побира в устата, стърчи, а стомахът виси отстрани като торба. Не приличаш на тях. Няма какво да се говори напразно!
- Объркал си се! Това за браунитата казват, че езикът им е изплезен, а стомахът им е торба. - Кузька онемя от такава наглост, а Лешик продължи: - Леля ми е по-висока от това дърво! Отиде в Изгорената гора. За пет-петдесет години, както успеете. Дядо казва, че там отдавна не е имало добър стопанин. И то без домакиносиротяла гора: суха земя и пустош. Собственикът е добър - и гората е красива. Собственикът ще направи крачка - и нещата ще тръгнат. С дядо ми сме собственици тук.
- Вярно ли е, че дядо ти, старият таласъм, е наперен злодей? Напразно те плашат хората, давят ги в блато, хвърлят ги по дърветата. Краде деца, краде крави. И лае - няма да имаш време да си запушиш ушите и ще оглушеш!
Кузка каза всичко, което знаеше за гоблина, и самият той се уплаши. Той грабна сандъка и излезе под дъжда, покрай храста на Растрепиш, покрай Рижка и Шейкър, покрай Кривобоконка и Сиволапка.
Бързайте към малко селце край рекичка, до най-добрата хижа, където е толкова уютно, когато времето навън е лошо. Колко пъти Кузка пееше обидни закачки на дъжда, изплезваше му език изпод печката. И тогава дъжд настигна брауни в странна, ужасна гора.
– Няма да си тръгнеш! крясък! - ревеше потокът, влачеше, извиваше Кузка като парче дърво, докато ризата му се закачи за един храст. Е, ризата е здрава, държи собственика си.
Но и тъжното, и ужасното свършват. Спря да вали. Вятърът е долетял. От клоните капят капки. Жаби плискат в локви. Те са добри. Те знаят къде да скочат. И Кузка ще виси там като мокър лист, после като сух, след това ще се разпадне и ще замръзне под снега.
„А, ето те!“ Какво правиш тук? - Близо до храста, уста до ухо, стоеше Лешик. - Или наистина си брауни, ако не познаваш дядо ми?
И Кузка, висяща на един храст, чу, че дядото на Лешик е мил, разумен, красив, гледа зайчета, грижи се за птици, отглежда дървета.
„Дядо ти познава ли малко селце близо до малка река?“ — попита Кузка с тракащи зъби.
- Дядо Диадох всичко знае! - отвърна Лешик. - Бягайте при него! Буш Бодливи лапи, пусни приятеля ми!
Храстът зашумя и прегърна браунито още по-силно.
Казвате, че сте го спасили? Потокът го е завлякъл в Бездънната клисура?Какъв добър храст си, Spiky Paws! Благодаря ти!
Клоните пуснаха Кузка.
— Поклони се на храста — прошепна Лешик. - Той го обича.
Трябваше да се поклоня на храста. И тогава храстът Бодливи лапи дълго време маха след приятелите с всичките си листа и бодли.