Езикът ще доведе до реч - биология и химия
Кое е първото нещо, което отличава хората от животните? Речта е способността за общуване на език. Без него щяхме да сме просто вид високо развито шимпанзе с приятно изражение и сръчни ръце. Речта е нещо, което няма друго живо същество на планетата.
Наскоро антрополози и лингвисти направиха няколко открития, които позволяват да се отговори на един от най-важните въпроси на човешката еволюция - кога е започнал да говори, какви еволюционни събития са предшествали това.
Подобни проучвания обаче дават само косвени индикатори. Никой не е доказал, че за съвместното извършване на най-простата работа е необходима реч, че в тези случаи знаците не могат да бъдат пренебрегнати. Например, шимпанзетата перфектно организират колективен лов, като се справят с примитивни звукови сигнали. Що се отнася до мозъка, в него няма такава област, която да отговаря напълно за речта и следователно да бъде пряк индикатор за способността на индивида да влезе в вербална комуникация.
Всъщност остава само един път - изследването на костните останки на древни същества, за да се реконструира позицията и формата на гърлото и езика на древните хора. При хората ларинксът се намира зад и под езика и когато говорим, по-голямата част от въздуха преминава през устата. И при всички останали бозайници местоположението на ларинкса е различно и съответно преобладават „назалните“ звуци. (Ние обаче платихме за способността да произнасяме богат набор от звуци по-ясно с опасността от задушаване в резултат на навлизане на храна в трахеята.) Според Филип Либерман появата на онези анатомични характеристики, които са позволили на нашите предци да говорят, датира от преди около петстотин хиляди години.
Но възстановяването на структурата на гърлото и езика от черепите и челюстите има многонедостатъци. Основният е твърде голямата неточност на реконструкциите. По-рано тази година Мат Картмеел, Ричард Кай и Мишел Балу представиха проучване, което може да помогне да се определи моментът, в който може да се появи говор.
Движението на езика в устната кухина се контролира почти изцяло от хипоглосния нерв. Учените са установили, че при хората костният канал, в който се намира този нерв, е два пъти по-голям в диаметър, отколкото при шимпанзетата. След изследване на множество древни черепи антрополозите стигнаха до извода, че при нашите предци, които са живели преди четиристотин хиляди години, диаметърът на хипоглосния нерв става същият като при съвременните хора.
Ако приемем, че отговорът на въпроса е получен, откога е възможно физиологично ясното произношение на звуците, тогава остава неясно друго: защо е възникнала речта? Тук костните останки вече не могат да помогнат.
Невъзможно е да се намерят аналози в живия свят - макар и с по-примитивен език, но такъв, от който да еволюира нашата реч. Вярно е, че в животинския свят средствата за комуникация под формата на звукови сигнали са широко разпространени. Но учените отдавна са се съгласили, че сигналните викове (безпокойство, опасност, призиви за помощ, призиви за родители и т.н.) имат твърде добре дефинирана форма. Именно поради твърдата звукова форма те могат да служат като сигнали, но от тях не могат да възникнат подробни речеви съобщения. Между вика на маймуната „Леопард!“ и вика „Пак се появи леопардът, който изяде Алиса миналата седмица!“ се крие такава бездна, която според учените не може да бъде запълнена от времето на еволюцията.
Но ако няма неразривна връзка между виковете на животните и човешката реч, тогава как и къде би могъл да възникне езикът? Според много лингвисти никъде. Простосе появи в резултат на някаква щастлива мутация, комбинация от обстоятелства.
Разбира се, от гледна точка на теорията на Дарвин това изглежда налудничаво, но нека се опитаме да разберем аргументите на лингвистите. Още през петдесетте години Ноам Чомски доказа, че дълбоките структури на езика не могат да бъдат научени: способността да ги възприемаме се наследява. Именно те ни позволяват, чувайки две различни фрази: „Леопардът изяде Алиса“ и „Алиса беше изядена от леопарда“, да ги разберем по един и същи начин. Именно тези дълбоки структури позволяват на малко дете, което е родено от родители от една националност и след това живее в различна езикова среда, да не изпитва трудности при изучаването на втори „роден“ език. В крайна сметка, ако езикът можеше да се научи, тогава плъховете, да не говорим за маймуните, биха влезли в диалог с нас.
Въпреки това, от много години учените се опитват да научат маймуните, ако не на език под формата на реч, то поне на езика на символите. Те предлагат набор от картинки, чийто избор води до определени последствия. Най-успешните експерименти са проведени с шимпанзето Канзи. Шпионирайки как майка му преподава езика на символите, той не само се научи да го разбира сам, но и отиде по-далеч. Той започна да разбира английската реч и да разбира синтактичните конструкции. Например, когато чу това: „Можеш ли да хвърлиш домат на костенурка?“, Той изпълни инструкциите правилно в седемдесет и два процента от случаите. И това е по-висок процент от дете на две години и половина.
Разбира се, това е гений сред маймуните. Но дори и на неговия пример можем да заключим, че способността за асимилиране на речта при някои животни може да се развие.
„Трудът създаде човека“ – така е казал известният класик. Ако приемем, че нашият прародител може да се нарече човек само с появата на речта, тогава тези думи не изглеждатпросто лозунг. Тъй като областите на речевата моторика, които контролират всички процеси, които осигуряват говоренето на думи, в човешкия мозък са разположени в тези области, където маймуните имат области на фината моторика на ръката.
Тази позиция е в добро съответствие с размера на намерените черепи на древни хора. Преди 400 хиляди години вече са се появили същества с доста голям мозък и хипоглосен нерв със съвременни размери. Развитието на тези анатомични особености доведе до факта, че ларинксът и езикът също започнаха да се развиват и стигнаха до модерен вид. Езикът, както и ларинксът с гласните струни, устната кухина и мускулите, които контролират движението на устните, са говорен апарат, който се е развил заедно с него.
Разбира се, тази схема може да бъде подобрена, но тя обвърза твърде много хипотези, за да бъде напълно погрешна.