ФИЛОСОФИЯ И ОБЩЕСТВО
Какво е свободата? Откъде е свободата? Каква е неговата природа и източник? Няма ясен отговор на този тип въпроси. Или няма начин да го получите? Такъв отговор, тъй като природата на свободата е божествена, Господ е надарил човека с това богоподобно качество, затваря проблема за свободата и проблемите, свързани с нея: от проблема за антропогенезата до въпросите на морала.
Но както каза И. Кант, нашите надежди в Господ Бог трябва да бъдат толкова пълни, че да не ги смесваме с нашите дела. И проблемът за свободата - най-много, че нито е - е наша, човешка работа. Затова предлагам да се опитаме да намерим нишка, дърпайки върху която, ще бъде възможно да развиете тази плетеница от проблеми. И е по-добре да започнем с очевидните факти.
Първото е такова доказателство: в природата като такава, без човека и неговото съзнание, познание и дейност, няма свобода, а има само причинно-следствени връзки и други детерминации. Според Кант свободата не е феномен, а нумен. Свободата не е битие, тя е небитие, същност на възможното, празно, неописуемо и неизразимо създаващо нищо. То не е в измеренията на битието, то е „под“ битието, като нещо, което иска да бъде въплътено в битието. По своята същност свободата предшества свободно извършените действия: тя предшества техните прояви. Следователно свободата предхожда битието, е „безпочвената основа на битието“. Според Н.А. Бердяев, свободата е меонична, вкоренена в Нищото, в „бездната“, предхождаща творението. Затова за Бердяев свободата е от другата страна на доброто и злото, а Бог Творец, всемогъщ над битието, не е всемогъщ над небитието, над нетварната свобода.
Традиционното разграничение между свободата като действие, правене и свободата като желание (Н. Ерн, Н. Лоски, С. Левицки ии т.н.) показва, че в първия случай свободата се свежда до причинност, а след това се явява като сила. В същото време има граници, на първо място, времеви граници, съществуването на всяко явление и в крайна сметка смъртта. Във втория случай, случаят на собствената свобода, тя е извънпричинна (мотивацията не може да бъде причина за действие, тя го обяснява), тя е израз на разбиране и самоусъвършенстване. Кант е дълбоко прав: свободата е ноуменална.
Свободата не е физическо понятие, а свръхфизическо. Нейната ноуменност изразява чисто човешкото измерение на битието. Освен това причинно-следствената връзка е вторична, отговорността е първична. Поради това, с помощта на разума и разбирането на все по-дълбоките връзки, човек е метафизически свободен. Той винаги може да стане свободен „от“: тялото си, характера си, произхода си, законите на природата и дори от Бога.
Човекът е носител на свободата – духовно начало, а не генетично вродено, предсъществуващо и свръхекзистенциално, отварящо се в небитието. Именно тази отвореност към нищото отличава човека от животното. Ако животното в своята генетично предопределена телесност е буквално форма на живот като такъв, то човекът като същество, отворено към несъществуването, носител на свободата като „дупка в битието” (Ж.-П. Сартр), „бездна в битието” (Н. А. Бердяев) се оказва живо и неживо същество едновременно. Всяко животно, с изключение на човека, е един вид еволюционна задънена улица - в смисъл, че постига, буквално олицетворява определена функционална цел на даден биологичен вид. Човек, въпреки факта, че като вид е непроменен в своята психосоматична форма, е недоформирано същество: „... формата му е отворена, не е идеално завършена и от тази празнина той излъчва вълни на тревожност към всичко наоколо“ (Романенко Ю.М. Битие и природа.Онтологията и метафизиката като видове философско познание. СПб., 1999. С. 532.) .
В нито едно отражение аз не се представя напълно. Егологическата рефлексия е като безкрайното белене на лук: премахване на слой след слой с пълна невъзможност да се стигне до сърцевината. В резултат на това ориентацията се осъществява не върху представянето на самите неща, а върху отварянето на хоризонта на интерпретация на обекта (нещата). Адресатът на такава феноменологична редукция става фундаментално неуловим (Г. Г. Шпет се опита да изгради феноменологията не върху трансцендентността, а върху културното проявление в езика. Това беше решителна стъпка от феноменологията към херменевтиката. След това беше повторено от М. Хайдегер, Е. Левинас, постструктуралисти. В този смисъл Г. Г. пета („Мъдрост или разум“), такова философстване се квалифицира като "псевдофилософия": митологични и теологични (гностични) фантазии в научна форма. Виж: G. G. Shpet / Comprehensio. Четвърти Шпетови четения. Томск, стр. 124-132; 145-153.).
Човекът не е завършен в смисъл, че е отворен към несъществуването, отворен към трансцендентното, метафизично като пред- и свръхестествено. Това качество позволява на човек да разбере реалния живот, навлизайки в неговия контекст, заемайки външна позиция по отношение на него. Човекът, за разлика от животното, има достъп до друго измерение на опита – метафизичното.