Физическо възпитание без предразсъдъци
Награда fanfic "Физическо възпитание без предразсъдъци"
Глава 1
„Е, какво друго му трябва на този възрастен кон от нас?“ - проблесна в главите на мнозина.
- Преподавам физическо възпитание от пети клас - започна да говори учителят, оглеждайки всички.
„Да, майната му!?“ - мислено извикаха десетокласниците, но външно останаха съвсем спокойни, продължавайки да изобразяват смъртно уморени мухи.
„Но догодина ще имате друг учител“, завърши обречено физрукът, което накара класа да се оживи.
Всички отдавна са свикнали с Валери Евгениевич - умерено любезен чичо позволяваше на учениците да се бъркат в класната стая от време на време, особено без да обръщат внимание дори на заклетите бягащи. Никой не знаеше как новата метла ще отмъсти и никой не искаше да се качи в примката, дори и в старшия клас. Затова възмутено крещяха учениците, молеха учителя по физкултура да им бъде учител още една година, а след това „обвиниха и четирите страни“, мислено добавяха любезните деца.
Физрукът беше непреклонен и като цяло по него си личеше, че е адски щастлив да се отърве от такова бреме като абитуриентския випуск.
Трябва да кажа, че изучаването на Катя винаги беше лесно. Имаше само проблеми с музиката и рисуването, тъй като тя просто нямаше творческа жилка, но тези предмети отдавна бяха потънали в забвение и момичето се излекува напълно свободно. Така че тя изобщо не се интересуваше от проблемите на по-тъпите си съученици. През следващите три месеца тя е свободна като вятъра и свободна като чайка в бялото небе.
Физрукът най-накрая спря да ги тормози и ги пусна от залата. Десетокласници се тълпяха около съблекалните и веднага се оживиха, макар току-що да се правеха на жертви на многокилометров маратон.
Катка, без дори да станесмени спортната си униформа с обикновена, взе чантата си и се прибра вкъщи, докато съучениците й все още се суетяха наоколо, опитвайки се да наметнат еластичен чорапогащник върху потните крака.
„Жертви на модата и красотата на куклите“, презрително си помисли за тях Катя и весело тътреше маратонките си по асфалта. Предстои й цяло лято, месец и половина с всеки от разведените си родители - с майка си в Рейкявик и с баща си в Минск, а след това обратно в Москва, при баба си, отново се потапя в обикновения живот, ходи на училище, подготвя се за изпити и посещава училищни дискотеки. Цяло лято.
- Лято-о-о! - викаше Катка из цялата улица, въпреки че в календара беше едва 28 май, последният учебен ден.
„Ако тя сега не отвори прозореца, а продължи да пише също толкова весело за убийствата на евреи от Хитлер, тогава ще започна да се съмнявам дали тя самата не иска да ни удуши в такава близост“, промърмори Лера почти звучно, карайки Катя да избухне в смях.
- Сега ще устрои преддипломен холокост, ще знаеш - ухили се Катя, като проследи погледа си към малкия историк, който крачеше от единия ъгъл на класа в другия, очертаващ се пред черната дъска.
- Кейт, ще умра - Лерка изпъшка отново, разнасяйки се по бюрото.
- Да ти помогна да се успокоиш? - момичето откъсна очи от учителя и го прехвърли към съседа си по чина.- Отрова ли предпочиташ, токов удар или задушаване?
- Предпочитам дълъг и безгрижен живот! - сопна се Лерка и се обърна към приятеля си.
Катя се засмя и отново обърна поглед към дъската, като машинално завъртя кестеняв кичур около показалеца си.
Каква беше Катя външно? Момичето беше най-типичният представител на женското братство - кестенява коса със средна дължина, тъмнокафяви очи, леко издължено лице с разпръснати лунички по носа и малка бенка отвътреъгъл на дясното око.
Катя мразеше бенките си, струваше й се, че има твърде много от тях по тялото си, дори още три парчета бяха сгушени на лицето й - две на лявото слепоочие в самия край на косата и едно малко вдясно от брадичката. Катя не беше непозната в света на анимето и затова беше преследвана от ясното убеждение, че „очилатият далматинец“ Юкио от един доста известен анимационен филм е копиран директно от нея.
Единственото нещо, което момичето харесваше в себе си, бяха ръцете й - дълги тънки пръсти с чисти нокти и незагоряла ивица от пръстена на средния пръст.
Извади я от мислите й за себе си едно почукване на вратата на класната стая. Веднага, без дори да чака разрешение, в класната стая влезе момче от пета-шеста година, което плахо, но силно издаде „Катерина Владова на директора“ и изхвърча като тапа от кабинета. Само откъслечният грохот на стъпките му шумолеше по коридора.
Катя повдигна учудено вежда, но без да каже нищо, напъха нещата си в раницата и отиде при директора на училището.
Директорката, пълничка дама на около четиридесет, се страхуваше от всички хулигани, а примерните ученици бяха просто уважавани. За Катя през последните 7 години обучение в гимназията този кабинет всъщност се превърна в дом.
„Физическо възпитание здравей на отлични ученици, пионери и комсомолци!“ - всеки път я поздравяваше Татяна Фьодоровна, гледайки с усмивка, от която около очите й се прокрадваха мрежа от весели бръчки.
Но днес директорката явно не беше в добро настроение и посрещна Катя със сух, безразличен поглед, на бюрото й лежаха купища документи, а в отворения дневник две страници с дела бяха посветени на днешния ден.
- Владова, имаш проблеми! - веднага започна една жена.
- Който? – попита невярващо Катя.
- Александър Юриевич сълзи и джамии, заявява, че няма да ви даде оценка в сертификата.
Катя се опита да напрегне многото си извивки, за да си спомни кой е този мистериозен мъж, но се натъкна на празнотата и повтори въпроса си на глас.
- "Кой е това?" – изненада се директорката. - Скъпи, това е вашият учител по физическо! И фактът, че не го познавате по име и той не ви е видял в очите, означава само едно - с медал можете жестоко да прелетите, скъпа.
Преглътнала и „мила” и „скъпа”, Катерина зададе най-наболелия според нея въпрос:
- Катенка, разберете себе си: учителят е млад, принципен, смята, че някой има нужда от неговия предмет. И заявява с увереност, че няма да направи отстъпки за никакви медалисти, дори и по моя заповед.
Катя пуфтеше като обиден таралеж. Това училище винаги греши! И сега се оказа, както обикновено: "Искахме най-доброто, но се оказа, както винаги."
- И сега какво мога да направя?
„Александър Юриевич ви кани да го вземете отново до дипломирането, с изключение на онези дни, когато имате изпити“, директорката се облегна назад в стола си, леко разтърсвайки късо подстриганата си руса коса.
- Ами ако не го направя? — попита Кат със страх в гласа.
„Сертификат вместо сертификат“, каза тази ужасна фраза Татяна Федоровна.
- Мога ли да умра точно там? - изпъшка момичето, вече си представяйки какво я очаква на тези повторения.
- Низя - изсумтя директорът. - Утре имате Последното обаждане, не забравяйте да вземете реликвата камбана от главния учител и да залепите върху нея червен лък. Вдругиден, повторение на първия или втория урок, докато fizruk има „прозорец“. Късмет. Безплатно! - директорката махна с ръка към изхода, извеждайки момичето до вратата.
- За да умрете в агония, Александър Юриевич, -— изсъска Катерина през зъби, докато се изкачваше по стълбите към часа по химия.
- Защо си толкова мрачна, Кейт? Директорката каза ли нещо за утрешното събитие? - Лерка, притеснена, я изпревари наполовина.
- Не, всичко е наред, просто си помислих. И ми разкажи, Лерок, за нашия учител по физическо възпитание!
- Защо изведнъж? Лера беше изненадана.
- Просто е интересно. Утре му четем поздравления, но не съм го виждал в очите.
Катя си помисли, че би било най-малкото глупаво да афишира повторните си, след като се похвали пред целия клас с освобождаването си от физическо.
- Корав човек е, почти пич! Лера започна да я уверява. - И той не пита строго, а закачки, инфекция, страховито!
Лера говореше за него все по-весело, диаметрално противоположно на това, настроението на Кат падаше и падаше, докато накрая не потъна под водолинията.
- Да вървим, Лерка, в трапезарията. С мъка да вземем чай - предложи Катя, обръщайки се към жадуваната врата, откъдето миришеше вкусно на канелени кифлички.
И все пак животът не е толкова лошо нещо!