FURTAILS - Разкази от Игор Шандра Последният от Canis Sapiens
ПОСЛЕДНИЯТ ОТ CANIS SAPIENS
Момчето спря от страх. Точно срещу него на горската пътека стоеше вълк с необичайно големи размери.
- Здравей, момче - каза вълкът.
- Х-д-е-е-е - отговори уплашено момчето.
– А ти случайно да не си Червената шапчица? – попитал вълкът.
- Червената шапчица? Да ти? Честно казано, изобщо не съм Червената шапчица - каза момчето, оправяйки зелената си бейзболна шапка.
- Да, Червената шапчица беше малко по-малка. Не се страхувай, скъпа. Попитах за Червената шапчица, за да започна някак разговор.
Първо, аз не съм дете! И второ, кой каза, че ме е страх? Изненадан съм! Малко.
— Къде отиваш, смело момче?
- На дядо ми е местен лесовъд.
- Ех, дядо Фьодор, добър човек!
– Какво знаеш за него?
- Ама кой тук, в резервата, не го познава? И така, внукът на дядо Фьодор. а ти как се казваш
- Волков, значи. Тогава усетих нещо родно в теб. И аз се казвам Серж.
- Много ми е приятно да се запознаем.
– А ти, вероятно, Серж, върколакът? — предложи предпазливо момчето. - Дядо ми ми каза, че в гората се появил върколак, който заобикаля всички ловни засади и не се страхува от знамена.
- Върколак! Кажете го и вие! Благодаря ти, че не си върколак в униформа! Не, не е върколак! Въпреки че знамена, наистина, не ме е страх.
„Но всички вълци се страхуват от знамена!“
- Е, нека ги е страх! Това са техни проблеми!
Забелязвайки раницата на гърба на момчето, вълкът попитал:
- Какво носите в раницата си? Имаш ли нещо за четене там?
„Може би си мислиш, че си видял вълци, които могат да говорят“, ухили се вълкът. „Жалко, защото бях много гладен за хубава книга.
Вълкът направи крачка напред, момчето инстинктивно отстъпи назад.
- Дядо ми е разказвал, че там е имало някаква тайна база. Сега на негово място е елитно вилно селище.
- Да, точно така беше. Преди няколко години лабораторията беше затворена и ние, горките вълци, бяхме забравени. Пазачът Семьон се смили над нас и, за да не умрем от глад, ни пусна в гората. Най-накрая получихме свободата, за която мечтаехме толкова години, седейки във волиерата и за която бяхме напълно неподготвени. На свобода можеш да правиш каквото искаш, но там никой няма да те нахрани или стопли. Тук всичко зависи само от вас. Много от нас умряха от глад, други бяха убити от местните вълци, а тези, които се опитаха да се върнат, бяха застреляни от селските пазачи. Така останах сам, съвсем сам. Последният от Canis sapiens - разумни вълци. Тъжно ми е, Дима, тук съм сам. Нито говори. Нито чети. В местното бунище, освен вестници с криминални хроники и евтини мелодрами, няма да намерите нищо разумно. Но не можеш, Дима, следващия път, когато отидеш при дядо, вземи някоя хубава книга. Определено ще се върна при вас.
- ДОБРЕ. как мога да те намеря
Не се притеснявай, ще те потърся сам. А сега побързай, дядо сигурно вече се е притеснил. Само едно нещо: не казвайте на никого за мен, така или иначе никой няма да повярва.
- Добре, няма да го направя. Довиждане.
- Ще се видим, Дима - отговори вълкът.
Момчето продължи и когато погледна назад, нямаше никой по пътеката. „Може би съм си въобразявал всичко? той помисли. „Мама е права: трябва да спите повече и да не стоите до сутринта в Интернет!“
Пристигайки при дядо си, той веднага му разказал за срещата си с говорещия вълк.
— Разбира се, че не ми вярвате? Дима попита!
Защо не вярвам? Аз вярвам! азТук аз самият наскоро говорих с кикимора. И тя не е толкова страшна. По-красиви, отколкото много от вашите модели ще бъдат! Да не говорим, че много по-умен — отговори горският.
- Хайде, дядо! - обиди се момчето.
„Може би наистина се чувстваше така?“ - Дима отново се поколеба и, като се върна у дома, не каза нищо на родителите си. Но като отидох следващия път при дядо си, грабнах един том на Джек Лондон за всеки случай.
Вълкът го чакаше на същото място.
„Благодаря ви“, каза Серж, „че не забравихте молбата ми. Обичам Джек Лондон.
– Откъде знаеш, че съм донесъл книгата? Дима беше изненадан.
Забравихте - чета мисли.
- О да! Ние сме местни телепати!
Момчето се усмихна и протегна книгата.
Оттогава започнаха да се срещат често и бързо станаха приятели. Дима донесе книги на Серж, а през гладната зима нещо за ядене.
- Сигурно с консерванти и генномодифицирани добавки? – измърмори Серж, поглъщайки двете бузи.
- Вие обиждате, екологично чист продукт от нашата дъщерна ферма! - отвърна Дима. „Прочетох го отново в бунището на жълтата преса!
За Дима беше много интересно да общува със Серж. Момчето винаги очакваше с нетърпение нови срещи. Вълкът научи Дима на много горски хитрости: да ходи безшумно, да прави разлика между следите, да се ориентира в гората, да се крие. Те често играят героите на Фенимор Купър. Дима шеговито нарече Серж - "последният от мохиканите", а Серж го нарече "Пътеводител".
Серж беше необичайно интелигентен и ерудиран. С течение на времето той дори започна да помага на Дима с домашните. Вълкът лесно умножаваше шестцифрени числа наум и решаваше най-сложните уравнения. Момчето бързо се привърза към вълка.
„Хубаво е, че те срещнах“, често повтаряше той,сбогувайки се със Серж.
— Нека не бъдем сантиментални — измърмори вълкът.
Тази зимна вечер те се разхождаха до късно. Серж поведе Дима почти до къщата на горския, където се сбогуваха. Нещо накара Дима да се огледа. В тъмнината той видя много светещи очи. Вълци! Те следят Серж от дълго време. Дима знаеше, че Серж лесно ще се справи с два или три вълка. Но сега имаше цял куп от тях. Чу се заплашително ръмжене и вълците се втурнаха към Серж. Нямаше нито секунда за губене!
- Дядо! - извика Дима с всичка сила и, като грабна първото попаднало под ръка парче, се втурна да помогне на приятеля си.
При виковете от къщата изтича горски с пистолет. Отекнаха изстрели. Чух писък
- Не стреляй, Серж е там! — извика Дима.
Серж, добре превързан, лежеше на пода до печката в къщата на лесничея. Дима седна на едно столче до него с превързана ръка. Гледайки Серж, той неволно се усмихна.
— Виж се, юначе — измърмори вълкът. - И той не е красив!
- Ай-и-и! Не те ли е срам! Мога да кажа, че ти спасих живота!
- Да, ти просто ми пречи! Ох, бих ги показал на тези диваци!
Момчета, нека си починем. Не се тревожете, всичко ще заздравее преди сватбата - намеси се дядо Фьодор.
- Какво ще стане с него, дядо. На него всичко, като на куче, лекува - каза Дима.
- Бих попитал без обиди! - обиди се Серж.- Много е интересно, чия е тази сватба? Ако преди Димкина, тогава бих искал да отида по-рано. Що се отнася до мен, аз изобщо няма да се женя. На кого? На местни диваци, които едва не ме изядоха и дори нямаха ни най-малка представа от таблицата за умножение. Не!
— Никога ли не си харесвал красиви вълци, Серж? – попита Дима.
- Защо не ти хареса? Харесах един.Тя се казваше Виктория. Тя имаше много красиви зелени очи, копринена коса и рядък цвят. Тя много обичаше приказките. Особено за Червената шапчица. Засмя се. Тя каза: "Какви вълци сте вие, за разлика от нас, вълчици, глупави!" Тя беше една от първите, които избягаха от лабораторията и не знам къде е сега.
- Е, ти отказа, Серж! Вълците имат ли зелени очи?
- Има, Дим, има. За съвременната наука, повярвайте ми, нищо не е невъзможно. О, не ми сипвай сол в раните. Да спим по-добре.
Серж бързо се поправи. Дима често го посещаваше. Вечер те четяха любимите си книги заедно и гледаха анимационни филми по телевизията. Скоро Серж стана толкова силен, че искаше да се върне в гората.
„Искаш ли да останеш с мен?“ – убеждавал го горският. „Ще ми помогнеш с работата, а тук е по-безопасно!“ До болка те харесах, а Димка душа няма в теб!
Но Серж беше непреклонен:
- Благодаря ти, дядо Фьодор, все пак ще помогна. Много съм благодарен за всичко, което направи за мен, но не мога да остана. Разберете, който веднъж е отпил въздуха на свободата, вече не може да диша друг въздух!
Разбирам, Серж. Какво неразбираемо има тук? Колкото и да храниш вълка, той все гледа в гората! Ами както знаете. Пази се, последният от Canis sapiens. Късмет!
- Довиждане, дядо Федор. Кажете на Димка: на същото място в същия час.
Лесничеят дълго стоя на портата и гледаше след заминаващия Серж.
В един топъл пролетен ден Дима вървеше по горската пътека, пеейки весела песен. Изведнъж иззад едно дърво да го посрещне огромна, много красива вълчица с големи зелени очи. Тя учтиво каза:
- Здравей, мило момче.
- Добър ден - каза Дима, усмихвайки се:
– А ти случайно да не си Червената шапчица? – попитала вълчицата.
- А ти случайно да не си Виктория? - отговори Дима и се засмя и си помисли: „Е, Серж! Е, художник! Все пак наистина вярвах, че той е последният!