Henry Longfellow - Song of Hiawatha POST HIAWATE
Ще чуете приказка, Как Хаявата постеше в пустинята И Хаявата се молеше: Не за сръчността в лова, Не за славата и победите, А за щастието, за доброто Всички племена и всички народи.
Преди да пости, той подготви за себе си в гората жилище, Над брилянтния Gitchi Gyumi, В дните на пролетен цъфтеж, В ярката, топла луна от листа Той си построи вигвам И във видения, в чудни сънища Той постеше седем нощи и дни.
В първия ден на поста той се скиташе През зелените, тихи горички; Той видя заек в дупка, Изплаши сърна в гъсталака, Чу кудкудякане на фазан, Както катеричка бърка в хралупа, Видях как под сянката на боровете Омими, гълъб, гнездо сви, Стада гъски летяха С жален вик, с шум Към дивите северни блата. „Гичи Манито!“ извика той, Пълен с безнадеждна скръб, Щастието ни, Животът ни зависи от тях?“
На следващия ден, над реката, Той се скиташе покрай Мускоде, Там видя Маномони И Минага, боровинки, И Одамин, горски ягоди, Храст от цариградско грозде, Шабомин, И Бимагут, лозе, Като зелен венец, Изливащ сладък аромат, Извиващ се върху елхови клони. „Гичи Манито!“ извика той, Пълен с безнадеждна скръб, Щастието ни, Животът ни зависи от тях?“
На третия ден той седя дълго, Потънал в мисли, Близо до езерото, над тихата, Над бистрата вода. Той видя Нама да скача, Пръскайки се като перли; Как лудуваше костурът, Сава, Като слънчев лъч, Видях щука, Маскенозе, Речна херинга, Окагавис, Шогаши, морски рак. "Гичи Манито!", извика той, Пълен с безнадеждна скръб. Щастието ни, Животът ни зависи ли от тях?“
На четвъртия ден до нощта Той лежеше изтощен Върху листата в неговатавигвам. В полусън, Сънища, неясни видения го роят; В далечината водата блестеше Търсещо злато и плавно Всичко се въртеше и горяше Във великолепния блясък на залеза.
И той видя: приближаващ се В пурпурния полумрак, В великолепния блясък на залеза, Строен млад мъж към вигвама. Има блестящи, Хвърчащи пера на главата, Къдриците са меки, златисти, И облеклото му е зелено-жълто.
Спря на вратата, За дълго време със съжаление, със състрадание Той погледна Хиавата, В слабото му лице, И като въздишките на Шавондази В гъсталака на гората речта му прозвуча Хиавата! e и победи, Но за щастието, за доброто Всички племена и всички народи.
За вас, Господарят на живота Изпрати приятел на хората - Мондамин; Той беше изпратен да ти каже, Какво в борба, в работа, в търпение Ще получиш всичко, което поискаш. Стани от клоните, от зелените листа, Стани да се бориш с Мондамин!“
Хиауата беше изтощен, Слаб от глад, но бързо Той стана от клоните, от зелените листа. От потъмнелия вигвам Излезе на светлината на залеза, Излезе да се бие с младежа, И щом го докосна, Почувства пак смелост, Почувства уморените му гърди Бодрост, сила и надежда.
На поляната те се въртяха Във великолепния блясък на залеза, И все по-силен, по-силен Хиавата растеше. Но сенките на нощта се спуснаха, И Шу-шу-ха в блатото Тя издаде мрачния си вик, Писък и глад и скръб.
„Да приключваме!“ каза Мондамин, Усмихвайки се на Хиавата, Пригответе се отново утре По залез слънце за теста.“ И след като проговори, Мондамин изчезна. Дали се спусна като облак Или се издигна като мъгла Хиавата не забеляза; Видях само, че изчезна, Изтощил го с борба,в мъглата на нощта, Езерото смътно побелява, И звездите блестят отгоре.
Така две вечери, - само Слънцето тихо се спусна От небето в западните води, Потопен в тях, зачервен, Като горещ въглен В огнището на Господа на живота, Мондамин дойде при него. Тихо се появи, Като роса на земята, Приема форма Само когато се докосне Под трева или дървета, Но невидим за смъртните В часа на идване и заминаване.
В поляната те кръжаха Във великолепния блясък на залеза; Но сенките на нощта се спуснаха, Крещяха в блатото Силно, тъжно Шу шу га, И Мондамин се замисли; Строен и красив, Той стоеше в облеклото си; В украсата му, Пера се люлеят и люлеят, На челото му, Капки пот като капки роса искрят.
И той извика: „Хаявата! Ти се бори с мен смело, Три пъти се бори непоклатимо, И Господарят на живота ще изпрати Ти ще ме победиш!
И тогава той каза с усмивка: "Утре изкушението ти ще свърши И борбата и постът са трудни; Утре ще ме победиш; Тогава приготви легло за мен За да може пролетният дъжд да ме освежи, и слънцето да стопли до вечерта. и мен и земята да изравни и да направи мека.
Пази дълбокия ми сън, За да не ме докосва никой, За да не растат над мен плевели и бурени, За да не лети Кагаги, Кралят на гарвана, Да не лети до гроба ми. Пази дълбокия ми сън Докато се събудя, При яркото слънце ще изгрея!" И като каза, Мондамин изчезна.
Хайауата спеше спокойно; Чух, че пее унило Нощна пътека, Уавонейса, Над самотния вигвам; Той чу как, бягайки, Сибовиша приказлива Разговаря с тъмната гора; Чутошумолене - въздишки на клони, Които се поклониха, станаха, Полюшват се от нощния бриз. Чух всичко, но всичко се сля В далечен шум, сънлив шепот: Хиауата спеше спокойно.
На зазоряване дойде Нокомис, На седмата сутрин храна Донесе за Хиауата. Тя каза със сълзи, Този глад ще го убие, Ако не приема храна.
Той не вкуси нищо, Той не докосна нищо, Той просто й каза: "Нокомис! Изчакай с мен до залез слънце, Изчакай да се стъмни И Шу шу га със силен вик Ще обяви, че денят е свършил!"
Разплакан, Нокомис се прибра вкъщи, Цял копнеж, страх, Гладът ще го убие. Той започна, изнемогвайки от копнеж, В очакване на Мондамин. И сенките Простряха се от залеза През горите и през долините; Слънцето тихо се спусна От небето до Западните води, Когато зората се спуска Във водата пада червен есенен лист И във водата руменина потъва.
Вижте - младият Мондамин вече е тук, Стои на вратата с поздрави! Има блестящи, Хвърчащи пера на главата, Къдриците са меки, златисти, И облеклото му е зелено-жълто.
Като в сън, за да го срещне Той стана, изтощен и блед, Хиавата, но безстрашно Той излезе и започна да се бие.
И земята и небето се сляха, Блеснаха пред очите ми! Както есетра трепери в мрежите си, Удря диво, така че мрежите Скъсват се и скачат във водата, Така в гърдите на Хиавата Сърцето туптеше; Като огнени пръстени, Хоризонтът пламна кърваво И се завихри с Хиавата; Стотици слънца, пламнали, Гледайки борбата му. Внезапно, сам на поляната Хиавата се появи,
Той стоеше, зашеметен От тази дива борба, И треперещ от напрежение; А пред него, в смачкани пера И в разкъсани дрехи, Задъхан, неподвижен, Мондамин лежеше на тревата, Мъртъв, в блясъка на залеза.
Хиавата Завоевателя Направи както той заповяда: Свали дрехите на Мондамин, Премахна счупените пера, Погреба го и земята Изравни и направи мека. И всред тъжни блата Сива чапла, Шу-шу-ха, Издаде своя тъжен вик, Крясъци и оплаквания, и скърби.
Хиауата се завърна в къщата на баща си, в хижата на Нокомис Хиауата се завърна, И седемте дни на изпитания Тази вечер приключи. Но Хиауата си спомни Местата, където се биеше, Той не остави без надзор Гроба, където Мондамин Той почиваше, погребан в земята, Под дъжда и яркото слънце.
Ден след ден над този гроб Моят Хаявата пази, Така че хълмът му е мек, Не е обрасъл с бурени, Прогонва със свирка, викайки Кагаги с хората си.
Най-после над гроба зелено стръкче се появи, А зад него - друго и трето, И лятото не свърши, Сякаш във великолепната си премяна, В златни, меки плитки, Висока стройна царевица се изправи. И Хиауата възкликна С възхищение: „Мондамин! Това е приятел на хората, Мондамин!“
Той веднага повика Нокомис, Повика Яга, разказа им За чудното си видение, За своята борба, победа, Показа зелена царевица Небесен дар за всички народи, Какво трябва да бъде храна за тях.