История и съвременност на осетино-ингушския конфликт
В съвременната литература няма консенсус относно произхода на осетино-ингушския конфликт. И все пак противопоставящите се страни признават, че осетино-ингушският конфликт от съвремието има дълбоки исторически корени. Основният свързващ етнополитически сюжет за новата история на Северна Осетия и Ингушетия е „проблемът на Пригородния район“. През годините на съветската власт и особено в постсъветския период този въпрос се превърна в основен фактор в етническата и политическата самоидентификация на осетинците и ингушите. За ингушската страна въпросът за връщането на Пригородния окръг е свързан с пълното възстановяване на ингушите. В известен смисъл пробивът в решаването на проблема с Пригородния окръг е въпрос на лоялността на ингушите към държавата.
Без да се навлиза в търсенето на историческия контекст на осетино-ингушката конфронтация, може да се каже, че „проблемът на Пригородния район“ в сегашното му състояние е резултат от многобройни административно-териториални трансформации. Осетинците претендират за своите исторически права върху тази територия (до края на 14 век тук са живели аланите, считани за предци на съвременните осетинци). Редица села в района на Пригородни също се считат за "люлка" на ингушите. На територията на Пригородни окръг се намира село Тарское (бивш Ангущ), от което произлиза думата "ингуши" - българското название на етническата група със самоназвание "галгаи". В допълнение към осетинците и ингушите, техните претенции към територията на региона бяха предявени в началото на 90-те години. лидери на неоказашкото движение на Северен Кавказ. Според неоказашката „историософия“ Пригородни район е първоначалната казашка земя и ингушите са живели там само 23 години (от 1921 г., т.е. от преселването на казацитесела от департамент Сунжа на Терекска област до 1944 г.). На територията на област Пригородни наистина имаше 4 села и 1 ферма от Сунженската линия. Но в същото време ингушите имаха около 40 села тук. В началото на 1990г Неоказахите от Ингушетия и Северна Осетия участваха в споровете за Пригородни окръг, но играха ролята на "втори план" в тях.
От 1922 до 1934г Пригородният окръг е бил част от Ингушския автономен окръг (до 1924 г. Ингушският национален окръг е бил част от Горската АССР), от 1934 г. е част от Чечено-Ингушския автономен окръг (от 1936 до 1944 г. - АССР). Според Всесъюзното преброяване на населението от 1939 г. в Пригородни окръг живеят 33,8 хиляди души, от които 28,1 хиляди са ингуши, 3,5 хиляди са българи и 0,4 хиляди са чеченци. Територията на областта е равна на 34% от цялата територия на петте ингушски области на Чечено-Ингушетия. След депортирането на ингушите през 1944 г. тези земи са прехвърлени на Северноосетинската автономна съветска социалистическа република. След възстановяването на Чечено-Ингушката автономна съветска социалистическа република Пригородни район остава част от Северна Осетия. През 1956 г. циркуляр на Съвета на министрите на Северноосетинската автономна съветска социалистическа република установи забрана за продажба и отдаване под наем на жилища на ингушите, завърнали се от изгнание. В периода от 1944 до 1957 г. Пригородни район на Северна Осетия е населен с осетинци. През 60-70-те години на миналия век частният жилищен фонд е реновиран в района. Новото поколение осетинци вече е израснало в „своите домове“, не познавайки друга родина, освен Пригородния район. Чечено-Ингушетия пък получи „компенсация“ като прехвърли под своя юрисдикция Наурския и Шелковския райони на Ставрополския край. Подобна „размяна на територии“ обаче не устройваше ингушите, тъй като районите на Ставрополския край, които се оказаха част от Чечено-Ингушетия, не бяха населени с ингуши, а с българи, ногайци и чеченци.
-политика на държавен примордиализъм,
- формирането на "етническа собственост" върху земята,
- практиката на „колективна отговорност”, перманентни административно-териториални прекроявания и депортации
И е необходимо да се осъдят подходите към стратегията за управление в Северен Кавказ, а не отделни етнически групи. За това е историята. Иначе никога няма да престане да бъде политически актуален.
Сергей Маркедонов - гл. Отдел по проблемите на междуетническите отношения на Института за политически и военни анализи, кандидат на историческите науки