История на откриването и изследването на Арктическия океан
Северният ледовит океан, в сравнение с други части на Световния океан, е по-слабо проучен, тъй като се намира в зона с трудни климатични условия и следователно е по-трудно достъпен. Той се е образувал, подобно на други съвременни океани, след разделянето на части на Пангея - суперконтинентът, съществувал преди мезозойския период, и последвалото разминаване към неговите "фрагменти".
Океанът, така да се каже, е заобиколен от бреговете на Северна Америка и Евразия, но поради суровия климат тази част от континентите не е била обитавана в древността и следователно нейните брегове не са били изследвани. Само няколко моряци от по-южните ширини успяха да стигнат до океана. И така, през 6-7 век от н. е. тук успяват да стигнат ирландски монаси, които търсят нови земи, където да се заселят и да служат на Бога в уединение.
Така ирландските монаси откриват Фарьорските острови, а след това и Исландия, която може да е спомената в писанията на древни историци, но точна информация за това не е запазена. От 9-10 век започва активното усвояване на океанските брегове от викингите. Те колонизират Исландия и Гренландия, достигат архипелага Шпицберген, Нова Земля и бреговете на Бяло море. От 12 век земите около Бяло море са заселени от помори – преселници от Новгородската земя.
Поморите започнаха да изследват морските пространства на Северния ледовит океан на дървени лодки и лодки (кохи): да ловят риба и да пътуват. С развитието на знанията за морското дело и изучаването на характеристиките на северните води те постепенно успяха да достигнат Нова Земля и Шпицберген. През 16-ти век започва систематично изследване на Северния ледовит океан, както за научни и търговски, а по-късно и за военни цели.
Основна роля тук изиграха холандските и българските мореплаватели. За холандците усвояването на северните води става най-важната задача именно през 16 век, когато почти целият Атлантически океан е разделен между португалците и испанците. Три големи арктически експедиции бяха ръководени от холандския картограф Вилем Баренц. Нещо повече, целта им беше да намерят нов път към същите скъпи Източни Индии, където преди това са пътували само по южния маршрут.
През 1594 г. експедицията на Баренц успява да стигне до Нова Земля, през 1595 г. - до остров Вайгач, където проливът Югорски Шар вече е блокиран от лед, а през 1596 г. - до остров Мечи в архипелага Шпицберген. При третата експедиция екипът трябваше да прекара зимата на Нова Земля, тъй като нямаше време да се върне в Холандия, преди да се установи ледената покривка. По време на завръщането през лятото на 1597 г. Баренц загива и холандското правителство се отказва от плановете си да намери път към Индия през Северния океан.
Основната задача на българските мореплаватели в Северния ледовит океан беше да намерят най-краткия морски път от Европа до Далечния изток - Североизточния проход или Северния морски път. От 16-ти век редовно се провеждат изследвания и се оборудват експедиции, северното крайбрежие на Евразия е проучено подробно. Освен българските мореплаватели, шведите, норвежците и англичаните са се интересували активно от това направление. За първи път целият Северен морски път е изминат през 1878-1879 г. от шведска експедиция, ръководена от Норденскьолд.
През 1914-1915 г. Борис Вилкицки става българският пионер, преминавайки този път на ледоразбивачите Вайгач и Таймир. И двете експедиции спряха за зимата. Едва през 1932 г. корабът "Сибиряков" с екипа на Ото Шмид успява да преодолее целиямаршрут за един навигационен сезон. По време на Втората световна война Северният ледовит океан придоби голямо стратегическо значение, тъй като товарните военни кораби на Тихоокеанския флот плаваха през него към Европа.
Съвременните изследвания на океана и цялата Арктика се извършват от Българския арктически и антарктически изследователски институт: редовно се провеждат полярни експедиции, създадени са руско-норвежки и руско-германски лаборатории.