История на православието в Русия
История на православието в Русия
Кратка история на православието в Русия
Историята на православната църква в България все още остава една от най-слабо развитите области на българската историография. И историята на Българската православна църква не беше еднозначна:
българската земя е била разделена в древността на четири основни части: Новгород, областта на западна Двина, т.е. Кривская или Полоцкая област, Днепърска област, т.е. областта на древна, всъщност Рус, и областта на горна Волга, т.е. Ростовска област.
Много славяни, от същото племе като поляците, които живееха по бреговете на Висла, се заселиха на Днепър в Киевска губерния и бяха наречени поляни от чистите си полета. Това име изчезва в древна България, но става общоприето име на ляхите (поляците), основателите на полската държава. Древляните, наречени така от горската земя, живеели във Волинската губерния; дулеби и бужани по река Буг, която се влива във Висла; Лютичи и Тивирци по протежение на Днестър до морето и Дунава; бели хървати в околностите на Карпатите; северняци, съседи на ливадите, по бреговете на Десна, седем и сула, в провинциите Чернигов и Полтава; в Минск и Витебск, между Припят и Западна Двина, Дреговичи; във Витебск, Псков, Твер и Смоленск, в горното течение на Двина, Днепър и Волга, Кривичи; и на Двина, където река Полота се влива в нея, полочани от същото племе; на брега на езерото Илмен, славяните, които след раждането на Христос основават Новгород.
Славяните живеели в дървени колиби, разположени на голямо разстояние една от друга, и често променяли местожителството си. Такава крехкост и честа смяна на жилищатабяха последиците от непрекъснатата опасност, която заплашваше славяните както от племенните им междуособици, така и от нашествието на чужди народи.
Езичниците гледали на живота на човек от чисто материална страна: под господството на физическата сила слабият човек бил най-нещастното създание и отнемането на живота на такъв човек се смятало за подвиг на състрадание. Религията на славяните е поразително подобна на първоначалната религия на арийските племена: тя се състои в поклонение на физически божества, природни явления и душите на мъртвите, племенни битови гении. Но ние не забелязваме следи от героичния елемент сред славяните и това може да означава, че между тях не са се образували завоевателни отряди под командването на водачи - герои и че тяхното преселване е извършено в племенна, а не в дружинна форма.
Към края на 9-ти век регионът на България, поради природното влияние, е разделен главно на две части: племената, живеещи на югоизток, са подчинени на азиатското племе, което се намира на Дон и Волга; племената, живеещи на северозапад, трябваше да се подчиняват на известните морски крале, водачите на европейските отряди, които идваха от бреговете на Скандинавия. Около 862 г., както се казва в хрониката, племената, които плащат данък на варягите, ги прогонват през морето.
Случи се така, че няколко племена, не виждайки възможността да излязат от един племенен, специален начин на живот, призовават княз от чужд род, призовават една обща сила, която обединява родовете в едно цяло, концентрира силите на северните племена, използвана от тези сили за концентриране на останалите племена от Централна и Южна България. Рюрик беше такъв принц.
А първата династия на българските князе в Рус е Рюриковичите. Именно от Рюрик започва важната дейност на българските князе - изграждането на народите, концентрацията на населението. Легендата е запазеначе след смъртта на братята (Синеус и Трувор) Рюрик напусна Ладога, дойде в Илмен, изряза града над Мага, нарече го Новгород и седна да царува тук.
На юг, в средата на 9 век, княз Олег се установява в Киев, превръщайки го в своя столица. Първото нещо, което Олег направи, беше да построи градове, за да утвърди властта си в нови области и за защита от степите. След като построи градове и установи данък от северните племена, Олег, според легендата, започва да покорява други славянски племена, живеещи на изток и запад от Днепър.
Олег управлява държавата в момент, когато неговият наследник Игор вече е достатъчно възрастен. През 903 г. Олег избра жена за Игор, Олга. Тя беше докарана в Киев от Плесков - сегашния ни Псков. От аналите става ясно, че отношенията между Константинопол и Киев не са били само търговски; вероятно гръцките царе и патриарси са се опитали да увеличат броя на християните и в Киев и да изведат самия княз от тъмнината на идолопоклонството. Но Олег, приемайки подаръци от императора и канейки свещеници и патриарси, вярваше повече на меча и се задоволяваше с мирен съюз с гърците и толерантността към християнството. Царуването на Игор не остави дълбока следа от значими събития в аналите. Игор умира от ръцете на древляните, недоволен от размера на данъка, който Игор им налага. Така започна царуването на княгиня Олга. Принцеса Олга брутално отмъсти на древляните (тези събития са описани подробно в историческите книги).
Олга била езичница, но името на Всемогъщия Бог вече било известно в Киев. Тя виждаше тържествеността на християнските ритуали; от любопитство тя можеше да разговаря с църковни пастори и, като надарена с необикновен ум, да се убеди в светостта на тяхното учение.
Според хрониката през 955 г. княгиня Олга отишла в Константинопол и била кръстенатам при императорите Константин Порфирогенет и Роман и патриарх Полиевка. При кръщението Олга е кръстена Елена. Съществува легенда за мотивите, принудили Олга да приеме християнството и да го приеме в Константинопол, че император Константин, поразен от красотата на принцесата, й предложил да стане негова съпруга. Това не беше в плановете на Олга. Тя приема обреда на кръщението и моли Константин да й бъде кръстник, на което императорът с радост се съгласява. Но тъй като според християнските закони кръстникът не може да се ожени за кръстницата, за което мъдрата принцеса напомни на императора след церемонията, сватбата не се състоя. Поразен от мъдростта на принцесата, император Константин изпрати духовници в Киев, за да проповядват истинската християнска вяра, към която сега принадлежеше княгиня Олга.
След завръщането си Олга започнала да убеждава сина си Святослав да приеме християнството, но той не искал и да чуе за това. Те започнаха да се смеят на онези, които приеха християнството в Киев, следователно, въпреки че нямаше очевидно преследване, обаче, присмехът вече беше знак за неговото начало и знак за укрепване на християнството. Вижда се, че новата религия започва да заема видно място.
Християнството при Владимир се разпространява главно по тясна ивица, прилежаща към големия воден път от Новгород до Киев; на изток от Днепър, по Ока и Горна Волга, дори в Ростов, въпреки факта, че проповедта достигна до тези места, християнството се разпространява много слабо. В летописите има вест, че през 992 г. княз Владимир с епископи на югозапад, учил, покръствал хора и построил град в Червенската земя, нарекъл го Владимир и дървена църква на Богородица.
Малко след официалното християнство в Русия, първоначалната организация на българското православиецъркви под формата на митрополия на Константинополската патриаршия. Той се ръководи от митрополита, който е изпратен от Константинопол и има резиденция в катедралата Св. София в Киев. Освен митрополита, от Цариград (Константинопол) са изпратени и епископи. Но и по-голям брой повикани свещеници не можеха да задоволят нуждата от тях, наложи се да се увеличат българските свещеници, а това не можеше да стане по друг начин, освен чрез специално обучение. Такова обучение беше въведено веднага след всенародното кръщение в Киев. За това, според свидетелството на хрониста, по заповед на Владимир децата били отнети от най-добрите граждани и разпределени да учат при свещеници в църквите.
Софийската катедрала в Киев, построена през 1037-1042 г., все още стои (и се надяваме, че ще стои завинаги) като вечен паметник на горните събития.
Местната църковна администрация във важни политически и административни центрове се осъществявала от епископи, подчинени на митрополита.
Още от времето на Владимир и първите десетилетия на княжество Ярослав може да се припише създаването на храмове и катедрали в Псков, Белгород, Новгород, Полоцк, Чернигов и в някои други градове.
След татаро-монголското нашествие катедрата на митрополията е преместена във Владимир през 1299 г. и в Москва през 1325 г. От 1448 г. - автокефалия (1-ви самостоятелен митрополит - св. Йона). След падането на Византия (1553 г.) и все още твърди, че е "третият Рим". През 1589 г. Борис Годунов установява патриаршията. Първият патриарх е Св. Йов, който окончателно подчини църквата на целите на светската власт.
През 1924 г. Върховният църковен съвет е преобразуван в Обновенски синод начело с митр.
Част от духовенството и вярващите, оказали се в изгнание, образуват т.нар„Българска православна задгранична църква”. До 1928 г. РПЦЗ поддържа тесни контакти с РПЦ, но впоследствие тези контакти са прекратени.
През 1930г църквата беше на ръба на изчезването. Едва от 1943 г. започва бавното й възраждане като Патриаршия.
На Местния събор от 1971 г. се състоя помирение със старообрядците.
С разпадането на Съветския съюз през 1991 г. започва възраждането на Българската православна църква в цяла България. Възстановяването на църквите, откриването на нови енории, увеличаването на броя на вярващите са признаци на 90-те години на ХХ век. България и Православието са неделими, само с Вяра можем да постигнем някогашното величие на нашата Родина. А нашата вяра – ПРАВОСЛАВНАТА, е изминала много дълъг и трънлив път, както се вижда от горното.