Историята за това как един човек нахрани двама генерали - Салтиков-Щедрин Михаил Евграфович, стр.
Героят на събитието беше доведен на огромна дървена чиния, покрита с краставици и държаща парче зеленина в устата си. Д-р П., който в същия ден беше дежурен бригадир, внимателно следеше всички гости да получат парче. Сосът беше най-разнообразен и дори почти причудлив ... "
„Извинете, ваше превъзходителство, но изглежда не сте много внимателни в избора си на четиво!“ - прекъсна първият генерал и, като взе вестника на свой ред, прочете: - „От Вятка пишат: един от местните старожили изобретил следния оригинален метод за готвене на рибена супа: вземете жив михалин, първо го издълбайте; когато от мъка черният му дроб ще се увеличи ... "
Генералите наведоха глави. Всичко, което гледаха, беше доказателство за храна. Собствените им мисли кроеха заговор срещу тях, тъй като колкото и да се опитваха да прогонят идеите за пържоли, тези идеи си пробиваха път по насилствен начин.
И изведнъж генералът, който беше учител по краснопис, се вдъхнови...
— И какво, ваше превъзходителство — каза той радостно, — ако успеем да намерим селянин?
- Тоест какво ще кажете за ... мъж?
„Е, да, прост селянин ... каквито обикновено са селяните!“ Сега щеше да ни даде руло и щеше да хване глухар и риба!
„Хм… човек… но къде да го взема, този човек, когато го няма?“
- Както няма човек, така навсякъде има човек, само трябва да го потърсите! Сигурно се крие някъде, без да работи!
Тази мисъл до такава степен насърчи генералите, че те скочиха като разрошени и тръгнаха да търсят селянина.
Дълго време те се скитаха из острова без успех, но накрая острата миризма на хляб от плява и вкиснала овча кожа ги доведе допесен. Под едно дърво, с корем нагоре и с юмрук под главата, спеше грамаден мъж и по най-нагъл начин бягаше от работа. Нямаше граници за възмущението на генералите:
„Спи, диванче!“ те се нахвърлиха върху него. - Предполагам, че не знаете с ухото си, че двама генерали тук втори ден умират от глад! сега марш на работа!
Един човек стана: вижда, че генералите са строги. Исках да им дам стрела, но те просто замръзнаха, вкопчени в него.
И той започна да действа пред тях.
Най-напред той се покатери на едно дърво и откъсна от генералите десет най-зрели ябълки и взе една, кисела, за себе си. След това копаеше в земята - и извади оттам картофи; след това взе две парчета дърво, търка ги едно в друго и извади огън. Тогава той направи примка от собствената си коса и улови лещарка. Накрая той запали огън и изпече толкова различни провизии, че дори на генералите им хрумна: да дадем ли парче на паразита?
Генералите гледаха тези селски усилия и сърцата им играеха весело. Те вече са забравили, че вчера едва не умряха от глад, но си помислиха: ето колко е хубаво да си генерал - никъде няма да се изгубиш!
Доволни ли сте, господа генерали? междувременно попита кушетката.
- Доволен, скъпи приятелю, виждаме усърдието ти! — отговориха генералите.
— Сега ще ме оставиш ли да си почина?
„Спокойно, приятелю, просто завържи въжето първо.“ Сега човекът набрал див коноп, накиснал го във вода, начукал го, натрошил го - и до вечерта въжето било готово. С това въже генералите завързаха човека за едно дърво, за да не избяга, но самите те си легнаха.
Мина ден, мина друг; селянинът беше толкова измислен, че дори започна да готви супа в шепа. Нашите генерали станаха весели, разпуснати, охранени, бели. Започнаха да говорят, че тук живеят на всичко готово и вМеждувременно в Петербург пенсиите им продължават да се трупат и трупат.
– А как мислите, ваше превъзходителство, наистина ли е имало вавилонски пандемониум [5], или е просто една алегория? - каза, случи се, един генерал на друг, след закуска.