Как прекарах 1,5 месеца в психиатрична болница
Здравейте отново на всички! Навън вали, имам почивен ден, пиша продължение на моята история.
Ако в първата част описах най-конкретно как и защо попаднах там и първия ден, който си спомням най-много, то тук ще се опитам да опиша по най-последователен начин какво се случи в бъдещето, не по дни, а най-общо.
На следващия ден, след като се срещнах и разговарях с моя лекар, я помолих да ме премести в друга стая. В резултат на това стигнах до свободното място в отделението, където бяхме настанени, включително и аз, 9 души. Както ми казаха, това са хора, които вече се оправят, най-адекватните от всички.
Хранеха ни три пъти на ден, плюс следобедна закуска. Повече или по-малко приемливо, но апетитът ми изчезна за дълго време, накрая отидох на вечеря, за да не събудя подозрението на лекарите. Храната или се раздаваше на други болни или се хвърляше в кофа за остатъци, това не се следеше особено. Чаят винаги се даваше студен и половин чаша. Някои пациенти са използвали гореща чешмяна вода за приготвяне на чай. По време на престоя си там отслабнах от 56 на 50, при ръст 165.
За целия престой излязоха веднъж на разходка за 15 минути. С посетителите също не се пуснаха. Всеки път говорех за това с лекаря на кръга, но без резултат.
Таблетките се дават два пъти на ден, сутрин и вечер. Някои дори на обяд. Подредени, всеки получи хапчетата си от дежурната сестра, измихме с вода и показахме езика. Първите три седмици пих хапчета, дадоха феназепам и още нещо, не помня името. Но след известно време забелязах, че замайването и слабостта се увеличават. Два пъти, ставайки през нощта в банята, губех съзнание. Оказа се толкова странно, някъде дори на места е смешно ... Току-що слязох през нощта от вториянива на леглото, измина няколко метра и падна, започна да идва на себе си и по това време усети, че се треся, сякаш в конвулсии, легна малко на пода. Когато станах, пред очите ми се появи следната картина: коридор, тъмнина и силуети на пациенти, стоящи в коридора, няколко човека поотделно стоят, гледат и легнаха да спят (разбрах, че вратата на тоалетната е затворена през нощта и трябва да отида до общата кофа фу фу фу). Сутринта имаше няколко синини по краката ми.
Решавайки, че ако кажа на лекаря за всичко това, ще ми предпишат други лекарства, чийто ефект не започва веднага, могат да ме задържат там дори по-дълго, просто спрях хапчетата. По-точно, когато получих лекарствата си ги скрих под езика, показах ги на сестрата и по-скоро ги изхвърлих да ги изплюя, имаха отвратителна горчивина. Да, да, направих го точно както във филмите, които показват, не споря, всъщност научих това там. Първият път се страхувах, че сестрите ще видят, но не. Имаше опашка от всички пациенти, те се опитаха да го направят възможно най-скоро, някои се изкачиха без опашка, така че имаше суматоха, те не ни последваха особено. Обърна се повече внимание на откровено болни хора, които трябваше да носят лекарства в леглото.
Първите дни ме извикаха в кабинета. Питаха ме как съм се озовала в болницата, как се чувствам сега и т.н. В бъдеще комуникацията ни беше ограничена до две минути бърборене на седмичен кръг.
Цял ден се занимавах с рисуване, слушах музика, пушех на всеки половин час, приемах посетители. Между другото, за последното. Отначало идваха при мен почти всеки ден, звъняха, пишеха. Но след около седмица това внимание, съжаление, започна да ме пече и ако преди по някакъв начин се опитвах да покажа учтивост, сегаили ме помоли да не се обаждам и да не идвам, или не вдигна телефона.
Единственият човек, който ме посещаваше почти всеки ден, беше бившият ми колега. От един месец преди да влезем в болницата се разбирахме много добре в работата и въпреки моето състояние, той предизвика интереса ми, а аз него. Малко след изписването се преместих при него и все още сме заедно.
Както по-късно ми каза мой близък приятел, който се опита да ме измъкне оттам чрез познати, когато бях поставен „за преглед“, това не можеше да продължи толкова дълго и лекарите, най-вероятно, след като откриха това несъответствие, решиха да ме пуснат толкова бързо.
Когато ме изписаха, ми изписаха същите антидепресанти, които ми дадоха в болницата. Изглежда, че не трябваше да ги купувам, а само да платя за срещата с лекаря, при който ме изпратиха, и просто да получа тези хапчета. Скъсах рецептата и я изхвърлих. Вярно, малко ме беше страх да не разберат в болницата, че не съм получавала лекарства. Но не, на никой не му пука.
Няколко месеца след изписването си намерих работа. Казаха ми, че трябва да мина през охрана. Тогава си помислих, че няма да ме вземат заради психиатрия (въпреки че докторът каза, че това няма да се появи никъде в моя случай, пак не вярвах). Но ме приеха. Както по-късно ми обясни един човек, службата за сигурност проверява за криминално досие, но аз нямам такова и следователно не е имало проблеми с намирането на работа.