Какви лични истории на ветерани за Втората световна война си спомняте
Вероятно всички в семейството са имали или имат фронтови войници. Коя от техните истории си спомняте? Тези приказки съвпаднаха ли с официалните оценки, с написаното в учебниците.
Спомням си разказа на една приятелка на майка ми Раиса Ивановна Писаренко, преминала през Втората световна война чак до Прага, а поделението, в което Раиса Ивановна служи като медицинска сестра, беше на 150 км. от Прага.Началото на май 1945г.Група Център по заповед на Хитлер превръща Прага във втори Берлин.Тук се намира и РОА на генерал Власов.В самата Прага започва народно въстание.Ситуацията е повече от критична.От високоговорителите във всички посоки се чува:"Прага е в опасност!Български войник,помагай!".Това е 150 км.Войниците се събуват,обуват се и само по бельо и тичат напред боси Сутринта Прага е освободена от части на Съветската армия. Раиса Ивановна си спомня: "Командирът на частта подреди след битката всички оцелели. Всички по бельо, боси. А аз в долна риза, шапка и със санитарна чанта през рамо." За освобождението на Прага Раиса Ивановна получи медал и лична благодарност от командването.
Все пак старите вече са фронтови войници и малко са останали. И не всеки обича да си спомня войната, това е страшно. Ето го дядо ми - той започна войната в района на Виница, завърши - на Елба. Разказваше много - с имената на градовете, на картата показваше кой и къде. Но най-често, ако го помолят да разкаже за войната, той си спомня една кратка история.
Той беше далекомер на противовъздушна батарея, стояха някъде на Одер - краят на войната е близо, германците изглеждат далече, всички са в добро настроение. И командирът му казва: „Иди донеси вода“. Взехатой е бомбе, отиде до реката, тогава изведнъж долитат немски самолети, бомби, експлозии. Когато самолетите отлетяха, той се върна в своята батарея, а там всички хора бяха загинали - пряко попадение от бомба.
Това е историята, която най-много се е запечатала в паметта му през онази война. Нищо романтично или героично, просто ужасно военно ежедневие.
Бях достатъчно голям, когато дядо ми почина, но не можех да говоря за войната с него.След смъртта му попитах майка ми дали дядо ми е говорил за войната, оказа се, че той сподели спомените си с нея. Следната история се запечата в паметта ми: след Сталинградската битка дядо ми, заедно с частта си, минават покрай огромни купчини замръзнали трупове на войници. „Лежаха като дърва за огрев“, каза дядо ми на майка ми. Тези думи „като дърва за огрев“ ми направиха много силно впечатление ...
Спомням си много, особено неща, за които обикновено не говорихме.
Според бабата, която известно време е била в окупация, немските войници не са били такива зверове, каквито ги описват, хранели децата с шоколад.
Веднъж попитах дядо ми защо му дадоха Ордена на Червеното знаме?
Той каза, че с танка си е разрушил баня, където са миели немски офицери.
Има още много неща за запомняне.
Най-страшните са от Треблинка. А това е споменът на моята леля Олга Яковлевна Богомякова, полковник от медицинската служба, Герой на Съветския съюз.
В моето семейство са воювали моите прадядовци и по-големият брат на баба ми. Дядото на баща ми едва не ослепя в първата битка, нещо гръмна до него. И той беше поръчан, разбира се. Той остава сляп до края на живота си. Дядото на майка ми попадна в Харковския котел през май 1942 г. След това на същото място, близо до Харков, той беше пленен. Той каза на баба ми, че всички командири са ги изоставили (той беше редник) инапуснаха обкръжението, останаха само малки командири: сержанти, да, лейтенанти. Наредено им е да отблъснат германските атаки, забранено им е да отстъпват. Тогава разбраха, че пленът е неизбежен. Някой посъветва партийните билети да бъдат заровени в окопите в земята, защото германците веднага убиват всички офицери и членове на партията. А моят прадядо влезе в партията малко преди войната. Той последва съвета. Хващат ги, строяват ги и германецът обявява: „Кой е офицер или партия? Някой излезе. Те бяха отведени настрани и разстреляни пред всички. Тогава германците започнаха да питат: кой какъв занаят притежава. Прадядо ми каза, че е бил дърводелец. И така той започва да работи в плен: подгъва ботуши за германците, дърводелство. Той каза, че харесват работата му и затова не го тормозят много. Но все пак го получи. Имаше белези по целия си гръб. Това е от немски камшици. Каза, че тези камшици били с някакви метални върхове и затова, когато ги биели, от телата на хората избивали парчета месо. Така бият. Той също така каза, че германците нарочно се изхождали и пръдявали пред затворниците, когато затворниците се хранели. И те се смееха на това. Прадядото каза, че само фактът, че има седем деца вкъщи, му помага да оцелее, той живее за тях. Почти до края на войната той остава в плен, след което успява да избяга с един другар по нещастие. Вървяха през нощта и през гората. През деня се криеха и спяха. Ядяха каквото имаха, дори умрели кучета или котки, ако им попаднеха. Но очевидно, когато стана напълно стегнато с храна, те по някакъв начин се озоваха в колибите на украински жени и тези жени ги скриха у дома за известно време под заплахата от екзекуция.
Как се озова там не знам. И аз не знам точно къде съм бил в плен, така че се опитвам да разбера чрез архивите. Към края на войната съселянин на прадядо му писал на жена му, че го е видялживи в Донбас. Но семейството на прадядо не получи никакви погребения или известия за изчезнали хора. Успя да напише няколко писма и толкова. Семейството го смяташе за мъртъв. След това се прибра. Той каза, че работи в мина в Донбас. След това отново отиде там и след известно време се върна завинаги. Доживява до 74 години. Работи цял живот след войната.