Класическа философия:
В „Критика на чистия разум“ Кант се опитва да опровергае всички чисто рационални доказателства за съществуването на Бог. Той ясно показва, че има други основания да вярва в Бог. По-късно те са изложени от него в Критика на практическия разум (1786). Но сега целта му е напълно негативна. Има, казва той, само три доказателства за съществуването на Бог чрез чист разум. Това са онтологичното доказателство, космологичното доказателство и физико-теологичното доказателство. Онтологичният аргумент, както той се изразява, определя Бог като ens realissimum, най-истинското битие, тоест субект на всички предикати, които принадлежат на битието абсолютно. Тези, които вярват в правилността на доказателството, твърдят, че тъй като „съществуването“ е такъв предикат, този субект трябва да има предиката „съществуване“, тоест трябва да съществува. Кант възразява на това, че съществуването не е предикат. Сто талера, които само си представям, могат да имат същите предикати като сто истински талера. Космологичното доказателство гласи, че ако нещо съществува, тогава трябва да съществува абсолютно необходимо Същество; сега знам, че съществувам, следователно съществува абсолютно необходимо Същество и то трябва да бъде ens realissimum. Кант твърди, че последната стъпка в това доказателство отново е онтологичното доказателство и следователно се опровергава от вече казаното. Физико-теологичното доказателство е обичайното доказателство чрез противоречие, но в метафизично облекло. Той гласи, че вселената разкрива ред, който е доказателство за съществуването на цел. Този аргумент е изследван с голямо внимание от Кант, но той посочва, че в най-добрия случай той доказвасамо Архитектът, а не Създателят, и следователно не може да даде правилна концепция за Бог. Той заключава, че „единствената възможна теология на ума е тази, която се основава или търси гаранции от законите на морала“. Бог, свобода и безсмъртие, казва той, са трите „идеи на ума“. Но въпреки че чистият разум ни кара да формираме тези идеи, той сам по себе си не може да докаже тяхната реалност. Значението на тези идеи е практическо, тоест свързано с морала. Чисто интелектуалното приложение на разума води до трудности. Единствената правилна употреба е за морални цели. Практическото приложение на разума се обсъжда накратко в края на Критиката на чистия разум и по-подробно в Критиката на практическия разум. Аргументът е, че моралният закон изисква справедливост, тоест щастие, пропорционално на добродетелта. Само Провидението може да го осигури, а то явно не го осигурява в този живот. Следователно има Бог и бъдещ живот и трябва да има свобода, защото иначе не може да има такова нещо като добродетел.