Книга Коловрат стр.51
Онлайн книга "Коловрат"
Бату хан беше много изненадан: половината от тумена, изпратен да посрещне руснаците, изчезна, а руснаците отново бяха зад него. Изглежда не са спрели. Какви сили им помагат? Кой е това?
Бату заповяда да спре армията и изпрати нов тумен към руснаците, като им нареди да убият всички и да завлекат губернатора при себе си.
- Сложи палатка, велики хане? — попитаха Бату.
„Не“, той махна с ръка, „сега ще продължим. Бързо е. Заповядайте на войниците да дадат на конете овес. Нека си почиват конете, предстои дълъг път из българските гори.
Цял тумен монголски воини се обърна и препусна към руснаците.
„Да, спряха“, поклати глава злорадо и малко разочаровано Бату. - О, българският управител съвсем ме разстрои, обърна конете назад. Страхлив губернатор, много лошо.
Руснаците пришпориха конете си и започнаха бързо да отстъпват. Тук редиците им се смесват, но по пътя на монголските войници, които се втурват към врага, внезапно се появява редица от пеши български войници. И не само един, а три. Първата редица коленичи, втората и третата свалиха копията си. О, боже, това не са копия, не само копия, това са колове със заострени краища, които руснаците здраво опряха в земята! И не спирайте вече ездачите. — извика Бату, осъзнавайки, че управителят на тумена няма да го чуе, а и да го чуе, няма да може да спре толкова бързо.
Паднаха пробити коне. Конниците прелетяха над конските глави зад гърбовете на руснаците, където бяха безмилостно довършени с брадви и мечове. А задните не видяха какво става отпред и продължиха да натискат. Планината от трупове, ранени коне и крещящи хора растяха пред очите ни. И руснаците бавно се отдръпнаха, оставяйки на ездачите възможност да атакуват отново.тях.
Разгневени центуриони хвърлиха войниците си наоколо. Конете засядат в дълбок сняг, скачат, бойците едва се задържат на седлата, застрелват ги с лъкове иззад дърветата български воини. Тумен претърпя такива щети, че спешно трябваше да бъде върнат.
Бату нямаше време да изпрати заповед. От гората, през строя на руснаците, които пропуснаха конницата си, избухнаха войници в червени наметала. Страшен вой отекна в гората, вой на диви животни, които се втурват в смъртен бой.
Вътрешностите на Бату Хан изстинаха за момент. Той завладя половината свят и срещна силни воини, силни армии, но никъде не беше виждал толкова безразсъдно смели воини.
- Напред, всички напред! — извика ханът и счупи от гняв дръжката на камшика.
Железният юмрук на българските конници удря тъпчещата се на място монголска конница с такава сила, че веднага смазва няколко редици. И тогава вече заминаваха нови отряди руснаци. Да, колко са?
И сега монголският тумен е преобърнат, монголите бягат, защото в горите не можете да се обърнете, няма да се разпаднете, както в степта. Остава само да стоиш мирно и да умреш или да избягаш при своите, с надеждата, че ще имаш време, че няма да бъдеш съсечен до смърт, няма да бъдеш вдигнат на копие.
Бату изруга, напръска се със слюнка, но не можа да направи нищо. Русичи претъпка войниците си с малка армия. Предният тумен се разпръсква и се нарязва наполовина. Колко добри войни загинаха от български мечове и български копия. Вече главните сили на монголите застанали на пътя на българския полк.
Руснаците също претърпяха загуби: все повече от тях оставаха да лежат върху кървавочервения сняг. Но онези, които бяха живи, се отрязаха и продължиха напред през редиците на монголските батири. Хан не можеше да повярва на очите си. Още малко и няма да има с кого да отиде по-нататък.
Той видя огромен руски кладенец,който се биеше пред всички. Брадата му се развяваше на вятъра и той загуби шлема си. Силните му ръце нанесоха толкова ужасни удари върху монголите, че той разряза до кръста човек, облечен в плоча. Черният му кон се изправи и биеше враговете с копитата си. Просто не можеше да бъде! Не, можеше.
Накрая монголите започнаха да покриват врага от фланговете, за да се отдръпнат към гората. Но всички руснаци се биеха като разярени зверове - монголските воини продължаваха да падат мъртви.
- Достатъчно! — изкрещя Бати. - Разположете хвърлячи на камъни. по-бързо!
Останаха много малко руснаци, но нямаше да се откажат. Бату нервно измъкна сабята си от ножницата и отново я заби назад с тупкане. Да, по-бързо, по-бързо! Сега руснаците ще разберат какво им се готви и ще бягат. Не, ще поискат милост, ще се предадат. Човек не може да се страхува от смъртта.
Но тогава монголите се оттеглиха. Във въздуха се носеха тежки камъни. Свистейки, прелитайки над бойното поле, те падаха върху главите на руснаците. Веднага са убити няколко души. Каменометите се зареждаха отново и отново, камъните удряха снаряди, разбиваха глави, чупеха ръце и крака. Но огромният воин все пак поведе оцелелите си другари напред, точно под скалата, под стрелите на монголските стрелци.
Но тогава един от камъните удари ужасния Русич в гърдите.
Полторак беше наблизо, вече нямаха останали коне и всички се биеха пеша, когато друг камък събори Коловрат. Стотникът се втурна към управителя, но беше твърде късно. Гърдите са обезобразени от ужасен удар, но животът все още трепти в очите на Коловрат.
„Ждана“, прошепнаха мъртвите устни, кръвта бликна от гърлото, заля бронята и врата.
В полето цареше тишина. Полторак наведе главата на Коловрат, без да откъсва очи от мъртвото лице. Болката в ранената лява ръка беше непоносима, но болката в душата бешепо-силен. Оцелелите стояха зад него, но Полторак вече не ги виждаше. Той стоеше до тялото на своя губернатор, негов приятел. Искаше да умре до него.
Стотникът погледна с омраза през булото, което покриваше очите му, и видя как монголите се разделиха, как разклатеният хан яздеше напред, как говореше, обръщайки се към българите чрез преводача:
- Вие се борихте храбро! Великият хан ви признава за смели воини. Можеш да напуснеш. Той ти дава живот. Ще вземем тялото на този воин с нас.
— Не, монголце — изграчи с мъка Полторак, олюлявайки се от умора. - Няма да получите тялото на Коловрат. Ще умрем близо до него.
Не е нужно да умираш, трябва да се прибереш у дома.
- Ние нямаме къща. Ти го изгори. Дошли сме да ви отмъстим или да умрем.
- Искаш ли да умреш? - ханът беше изненадан, като се взря в лицето на младия воин, който така смело пазеше тялото на своя другар по оръжие.
„Ние сами решаваме кога да живеем и кога да умрем“, каза с мъка Полторак. Той вече не можеше да стои, а да падне жив в ръцете на врага е недостойно за един воин. Всичко щеше да свърши!
Бату огледа руснаците: те стояха и го гледаха, дишаха тежко, стискайки кървави мечове в ръцете си. Да, готови са да умрат. Без съмнение. Що за хора са тези? Гледаше и не разбираше. И този, който е първи. В крайна сметка той ще хване зъбите си, но тялото няма да се предаде.
„Днес аз решавам – преведе преводачът – кой ще живее и кой ще умре. Ще живееш. Вземете тялото на вашата bagatura и си тръгвайте.
Бату обърна коня си и пое нагоре по склона, мърморейки и клатейки глава. Ето какъв трябва да бъде един воин, помисли си той, щях да имам такъв, щях да премина през целия свят и никога да не спра.