Композиция "Войната в историята на моя род" - 9 май
От героите от миналото
Понякога няма останали имена.
Тези, които са приели смъртна битка,
Те станаха само земя и трева.
Само страхотната им мощ
Настанен в сърцата на живите,
Този вечен пламък
Завещано ни от един
Съхраняваме в сандъка...
Великата отечествена война... Колко много се крие в тази дума. Пареща болка, горчиви сълзи, дълги, мъчителни дни, месеци, години, когато всяка секунда е изпълнена с мъчителен, измъчващ страх. Не за себе си, не, за близки, роднини, любими хора, които някъде далеч, без да щадят живота, се борят за отечеството, за щастието, за спокойния живот на семействата си, децата си ...
Войната остави голяма следа в историята на всяко семейство. Военните истории се предават от по-старите поколения, преминали през това ужасно изпитание на поколенията, към по-младите, живеещи в мирно време. И двамата с по-малкия ми брат знаем много за войната от разказите на баба ми. Затова войната за мен не е просто определен период от историята на страната ни, а преди всичко горчиви спомени и сълзи по набръчканите, но въпреки това все още любими бузи на моята баба.
Баба е човекът, който прекрасно разбира какво е война. В края на краищата в много млада възраст тя усети горчивия му вкус. На 16 години тя разбира какво е глад, тежък труд, горчивина на раздялата. На тази възраст я отведоха в тила да разтоварва и товари вагони. Но това наистина е трудна, мъжка работа! Но какво е тежък труд в сравнение с пареща болка, остър страх в младо, момичешко сърце. Въпреки че бабата признава, че пайът им бил наистина солен, тъй като те работили ден и нощ неуморно. Но в сърцата им, освен болката и страха, винаги е проблясвала и една слаба, все още крехка светлина, която им е помагала да преодолеят всичко.житейски трудности. Надеждата ги подкрепяше и в най-трудните моменти. И в дъжд, и в сняг работеха, работеха. Нито студеният, бездушен мраз, нито изтощителната, болезнена жега можеха да сломят силния им дух.
Баба си спомня как веднъж един от подполковниците каза:
„Ще се боря докрай!“ И когато едно от момичетата попита какво означава "до края", той отговори: "Боря се до смърт!". По някаква причина тази история ми направи много силно впечатление. Вероятно смелостта, безстрашието пред смъртта накараха сърцето ми да трепне. Винаги се свива от болка, когато баба ми говори за онези ужасни години и гледам очите й, пълни със сълзи. Все още не мога да повярвам, че тя премина през цялата война и напълно усети вкуса й, тя е човекът, който седи тук пред мен сега.
Но благодарение на нея научих не само за войната, но и за един човек, който ми е много близък и когото никога не съм познавал. Този човек е моят дядо. В началото на 1941 г. той току-що беше навършил 17 години. Той също беше на война, в епицентъра на всички събития, беше на бойното поле. Без да щади себе си, живота си, той се бори за Родината, за честта на своето Отечество. Баба каза, че е стигнал до Полша, където е бил ранен: куршум е ударил право в рамото, а снарядът е разбил стъклото на колата, която е карал, фрагменти са пробити право в лицето на смел войник. Но въпреки това той все пак продължи да шофира, тъй като не можеше да не се подчини на заповедта.
Подобна отдаденост на каузата едва ли може да се види в съвременния свят, защото сега е в сила законът на джунглата: всеки за себе си. И по време на войната всички се държаха един на друг, живееха един общ живот, който не беше жалко да се откаже в името на Победата ...
Във време, когато дядо защитава родината, баба продължава да работи в тила. 1945 г. не беше лесна година. Всички те живееха внякакъв стар, влажен хотел. Нямаше достатъчно храна и вода. 125 грама хляб беше късмет, за другото не става дума. През последната година от войната също нямаше вода. Момичетата трябваше сами да търсят източник на напитка. И намерили стар кладенец, на дъното на който лежали умрели мишки. Но трябваше да изхвърля труповете на животните и да пия тази вода, защото нямаше избор.
През май 1945 г., разказва баба, пристигнал дълъг, дълъг ешелон, който уплашил мнозина. Но се оказа, че са пристигнали тези, които са били в плен. Изтощени, гладни, изтощени, те се тътреха по платформата, падаха, но отново се издигаха. И в тези моменти сърцата на хората бяха разкъсани от чувствата, които ги заляха. А денят на новината за победата на България е може би най-щастливият ден в живота им. Не е ли радост да знам, че най-накрая всичко свърши? И непоносимият страх, и парещата болка напуснаха сърцата на хората. Техният черен, безнадежден живот отново придоби ярки, живи тонове.
Но въпреки победата, войната беше изгорена с остър огнен език в сърцата на хората, които я преживяха. В края на краищата, дори сега, много години по-късно, когато баба ми си спомня тези ужасни години, сълзите се търкалят по бузите й на големи, тежки капки. Дори сега, когато пиша всички тези думи, съм готов да избухна в сълзи. Предполагам, че точно сега започвам да разбирам какво е войната. Тя завинаги ще остане ехо, тихо ехо в душите на всички хора. Баба все още пази всичките си военни документи, различни награди. Но с още по-голяма нежност и любов тя пази документи, награди и снимки на дядо си, защото той вече не е сред нас и всичко, което напомня за него, ни е скъпо. Струва ми се, че няма нищо по-ценно от историите на баба за защитника на Отечеството, разказани с такава любов и нежност.
Това е ролята на войната всемейната ми история. Може да се каже, че моето семейство имаше късмет, защото въпреки преживяното баба ми и дядо ми оцеляха. Но колко хора загинаха, колко деца останаха сираци, колко майки загубиха синовете си и съпругите си загубиха съпрузите си. Колко съдби погуби войната, колко сърца измъчи. Боли да мислиш за това, но да не мислиш за това е невъзможно! И когато мисля за войната, в съзнанието ми се ражда образът на една жена - майка, която така и не дочака сина си от фронта. Тя седи до прозореца и все още чака героя, надявайки се, че той все пак ще се върне, ще я прегърне и целуне. Но той все още го няма и го няма ... Но мислил ли е Хитлер за тази бедна жена, мислил ли е този непочтен, жесток, безмилостен, презрян човек за болката, която започналата от него война ще донесе на милиони хора?! В края на краищата, честно казано, той започна войната преди всичко, за да забавлява гордостта си, за да докаже на целия свят, че най-голямата нация е фашистката. Смятам, че Хитлер дори не е достоен за правото да бъде наречен "човек".
За съжаление днес младите хора напълно забравиха какво е война, забравиха своята история, престанаха да ценят това, за което са се борили нашите скъпи ветерани, загубиха всякакво уважение към тези велики хора. Какво ни чака след това? Срам ме е пред баба и дядо. Бих искал да достигна до сърцето на всички: "Не забравяйте за тези, които ни дадоха спокоен живот!"
Колко много изтърпяха нашите ветерани. Караха се, без да се самосъжаляват. И как да им платим за нашия спокоен, щастлив живот? Разгледайте снимката. Нямаме ли дори капка състрадание, уважение към тези „велики“ хора? До какво стигнахме. Господи, прости ни за това.
да Войната свърши отдавна. Но винаги трябва да помним за него, за страданията, които са преживели хората, които са го посетили и които не савърна се, остана във влажната земя. Това вече е казано стотици пъти, но не ме е страх да се повторя, защото споменът за онези жестоки, трудни години трябва да живее вечно в нас. Трябва да се научим да ценим мирния живот, защото в името на него всички, които бяха във война, се биеха и дадоха живота си. И вечният пламък никога не трябва да угасва в сърцата ни.
Автор на есето : Гизатова Ендже Радиковна, МБОУ "АСОШ №1", Арски район на Република Татарстан, Арск