Крахът на българската империя - Митове за революцията от 1917 г
Така в Големия енциклопедичен речник (1998 г.) се казва: „Февруарската революция от 1917 г., демократичната революция в България, свалила самодържавието“. Въпреки че, както ще трябва да се уверим, тя не е свалила царизма, особено в посочения месец.
Всичко това обаче трябва да бъде обсъдено подробно. Като начало нека си припомним какво предопредели краха на българската монархия.
Един от важните фактори е Първата световна война. След две години на победи и поражения, до края на 1916 г. духът на войниците и дори офицерите от българската армия е влошен. Наред с други неща, това се дължи на липсата на предлагане. Често униформите и храната бяха бедни. Все повече се говори, че това не е случайно: много алчни хора от обкръжението на приятел на царското семейство, сибирския свещеник Григорий Распутин, печелят от бедствията на армията.
С подобни подривни слухове се справяха без особен успех. Те не само бяха разпространявани от пропагандисти, но и потвърдени от значителен брой факти. Например някои военни части понякога получаваха артилерийски снаряди в незначителни количества. Трябваше да ги издам по два или три на пистолет. И германците не щадяха снаряди, понякога комбинираха ожесточен обстрел с газови атаки, когато духаше западен вятър. За наше съжаление той ни посещаваше често.
С течение на времето снабдяването на нашата армия започна да се подобрява, но беше твърде късно: не беше възможно да се възстанови моралът на войниците. Тревожни новини идваха на фронта от дълбокия тил, от градове и села. В писма до офицерите и войниците от действащата армия техни близки и приятели се оплакват от повишаването на цените, липсата на промишлени стоки и продукти. Все по-често работниците в големите предприятия стачкуваха.
През есента на 1915 г. Николай II отстранява великия княз Николай от поста върховен главнокомандващ на въоръжените сили.Николаевич, заемайки неговото място. Така той пое отговорността за пораженията на фронта, които бяха много. Оставайки главно в щаба си в Могилев, той, според слуховете, поверява управлението на държавата на царица Александра Фьодоровна. Тя беше властна жена, която не уважаваше не само българския народ, но и правителството, което мразеше Държавната дума. Министерската каша започна.
Решителни промени в ръководството на армията и страната се случиха в момент, когато ситуацията вече беше нестабилна. Официалните власти не дадоха ясни обяснения за случващото се. Те пишат, че нездравословното здраве на княз Воронцов-Дашков го принуждава да подаде оставка от поста си на вицекрал в Кавказ и на негово място е назначен великият княз Николай Николаевич. И според слуховете главният инициатор на промяната е Распутин. Превръща се в демонична фигура, не само в пазител и лечител на царевич Алексей, но и в арбитър на съдбините на България. Ясно е, че човешкият слух е склонен към преувеличение. Но няма ли много истина в това?
Както чуждестранният историк М.М. Карпович, „като твърд последовател на автокрацията, императрица Александра беше в плен на почти безгранична омраза към Думата и опозицията, а мрачният мистицизъм я направи лесна плячка за прословутия Распутин, чието влияние върху нея стана най-високо през този период. Под силен натиск от императрицата и нейния съветник, Николай II сляпо следва пътя на собственото си самоунищожение. Думата... беше пренебрегната и игнорирана; други организации бяха дълбоко подозрителни. Един по един по-либералните министри бяха изгонени от правителството, заменени от реакционери, много от които бяха известни като креатури на Распутин. Сред служителите на кабинетаминистрите претърпяха необичайно чести смени въз основа на капризите на властимащите; правителствената политика скоро загуби дори подобието на единство и сила.
На заседание на Думата в края на 1916 г. един от идеолозите на кадетите П.Н. Милюков, гневно се нахвърли върху извършените безчинства. След всяка точка от "обвинението" задаваше риторичен въпрос: какво е това - глупост или предателство?
Може би отговорът трябваше да бъде: отчасти глупост, отчасти предателство.
Подобни твърдения, забранени за публикуване, бяха разпространени в листовки. По всички признаци страната преминаваше през труден период.
Извикана е полиция, а след това и взвод жандармеристи. Бяха твърде малко, за да разпръснат тълпата. На помощ бяха привлечени три-четири батальона пехота, разположени в най-близките казарми. „Пазителите на реда“ с шашки и револвери се насочиха към работниците. И войниците, заредили оръжията си, дадоха залп ... по полиция и жандармеристи!
Междувременно казаците пристигнаха навреме и се блъснаха в формацията на пехотинци. Започна се ръкопашен бой. Войниците успяха да влязат с кола в казармата. Това беше важно събитие: войските стреляха по полицията. Нали така започва революцията, за която не спря да се говори?
В края на годината Б. В. подаде оставка от поста председател на царското правителство. Щюрмер. В българския елит отношението към него е враждебно. Той беше заподозрян в съчувствие към германците и желание за помирение с тях. Вместо него е назначен А.Ф. Трепов, германофоб.
Императорът каза, че трябва да се запази спокойствие, лоялност и да се улесни задачата на Протопопов. Трепов твърдо и почтително повтори молбата си — безрезултатно. Той сам предложи оставката си. Като че ли съвестта не му позволява да поеме отговорност за властта, докато остава в правителството на Протопопов. В отговорчух: „Александър Федорович, нареждам ви да изпълнявате задълженията си с онези служители, които сметнах за задължение да ви дам“.
Страната не беше икономически подготвена за продължителна война. Сериозните политически промени, дори и най-прогресивните, в такъв труден период могат само да влошат ситуацията. Когато е необходимо да се положат всички усилия, за да се постигне победа или достоен мир, да се запази единството на обществото, най-целесъобразно би било да се запази царското самодържавие. Може би Николай II е разбрал това. Но защо тогава той пое пряка отговорност за ситуацията на фронта? Това не предизвика оптимизъм и подем на патриотични чувства, а само подкопа вярата в царската власт.
Говореше се, че за всичко е виновна царица Александра Федоровна с нейния властен характер, действаща под влиянието на все още доста младия „старец“ Григорий. Дори и сред заклетите привърженици на монархията - черносотниците - се чуват гласове, като лидерът на "Съединението на българския народ" В.М. Пуришкевич, срещу „тъмните сили, опозоряващи и унищожаващи България“. Какви са тези сили? Изглежда, че от позицията на крайната десница - всякакви демократи. Но не! Ставаше дума за приближени на кралското семейство. Пуришкевич по навик рязко и темпераментно заяви:
Препоръката на Распутин трябва да продължи да бъде недостатъчна за назначаването на най-скандалните личности на най-високите постове. Сега Распутин е по-опасен от едно време Лъжедмитрий... Господа министри! Ако сте истински патриоти, отидете в Главната квартира, хвърлете се в краката на царя, имайте смелостта да му кажете, че това не може да продължава повече, че се чува грохотът на народния гняв, че революция заплашва и тъмният селянин не трябва да управлява повече България!
Това беше казано открито, открито, на заседание на Думата. Оказва се, че тъмните сили са групирани около краля? И тези, които са беснидруги бяха защитени от неограниченото самодържавие, волно или неволно разкриха основните му недостатъци.
В триадата „Православие, автокрация, народност” започва да се поставя под въпрос и религиозният компонент. Официалната директива за освобождаването на Константинопол от мюсюлманите изглеждаше странна. Една едновременна война с Германия и Турция ни заплашваше с пълно поражение. Освен това съюзници като Франция и Великобритания трудно биха позволили на България да укрепи позициите си на Черно море с пряк излаз на Средиземно море. Винаги са предотвратявали това.
Но какво да кажем за хората? Фигурата на Распутин отново се издига. В царското семейство той е почитан едва ли не като светец и пророк, представител на българската вътрешност, прост селянин. Но сред хората мнението беше точно обратното и то беше изразено от Пуришкевич. Прочутата триада, върху която поне на думи се крепеше българската държава, се разпадна на прах.
Страната беше разкъсана от противоречия. Във военно време е важно единството на всички класи и партии. И тук едни призовават за мирно споразумение с Германия, други за война до пълна победа, трети за прекратяване на кръвопролитията без предварителни условия. Наричат ги германски агенти. Те обаче имаха много поддръжници не само сред революционерите, но и сред народа.
Върховният главнокомандващ Николай II се обърна към сухопътните и морските сили с манифест. Там по-специално беше казано:
„Часът на мира още не е настъпил. Врагът все още не е изгонен от окупираните от него области, България все още не е изпълнила задачите, поставени от тази война, тоест превземането на Константинопол и проливите, както и възстановяването на свободна Полша като част от всичките й три части ...
Оставаме непоклатими в увереността си в победата. Бог да благослови нашите оръжия:той ще го покрие с вечна слава и ще ни даде свят, достоен за вашите славни дела, мои славни войски, такъв свят, който бъдещите поколения ще благославят вашата свята памет.