Любимият евнух на г-жа Д (Василий Тихоновец)
Имах обичайна за българските мъже неприятност: умрях от коронарна болест на сърцето в най-цветуща възраст. От целия ми предишен живот в паметта ми остана женско лице, което видях само за миг. Вероятно това се е случило през 1970 г.: на сцената се изявява университетският ансамбъл "Бригантина".
Още не бяхме свикнали с жива и оглушителна електрическа музика, в залата нямаше празни места, аз стоях на пътеката и изведнъж усетих нечии очи върху себе си. От стотиците лица, гледащи към сцената, само едно е насочено към мен. Непознатото момиче ме погледна много внимателно, след което се усмихна и свали очилата си. Видях нейните беззащитни и мили очи. Някой я блокира от мен за секунда и тя изчезна от живота ми завинаги. Помня само тези очи.
Сега като цяло си представям смътно живота си до момента на смъртта, но ясно си спомням всяка секунда след нейното начало през законните ми четиридесет дни. Тогава все още различавах добре цветовете и разбирах същността на човешката реч. Няма желание да си спомня погребението си и всички тези нелепи, закъснели думи, които е трябвало да бъдат изречени още приживе. Имаше чувство на безпокойство, което беше заменено от студено отчуждение. Тогава от думите останаха само интонации, а от ярки цветове - маса от нюанси на бяло, черно и сиво. Земята започна да се отдалечава с невероятна скорост, докато всичко изчезна.
Събудих се в багажника на кола. Миришеше на бензин и някакви други боклуци, най-вероятно диетилов етер C2H5(O)C2H5, открит през 1544 г. Сигурно са ме евтаназирали преди варварската операция. Имаше необичайна празнота и тъпа болка в слабините. Съзнанието отново ме напусна.
Събудих се, когато извадиха торбата с тялото миизваден от багажника и хвърлен от голяма височина някъде надолу. Усетих, че падам, безразлично очаквайки страшен удар, но торбата се закачи за корените на едно дърво и не се счупих на камъните. Чух груби мъжки гласове, а след това звук на отдалечаващ се двигател.
Някъде съвсем наблизо имаше вода, чух ромотенето й и усетих остра речна миризма. Бях много жаден, но нямах сили да изляза от торбата. Не знам колко време мина, преди да успея да се освободя и да допълзя до водата. Всяка моя клетка изглеждаше отровена и излъчваше отвратителна миризма. Дълго пиех ледената влага и вдишвах студения речен въздух, докато изчезна гаденето от сладките изпарения на ефира, с които бях пропит докрай.
Измъченото ми тяло копнееше за спокойствие и неподвижност, но мощен инстинкт ме караше да се движа, макар и бавно, но все пак в същата посока. Не можах да прекося огромната река, в която, според плана на тези, които ме хвърлиха от скалата, можех да се удавя. По някаква причина знаех, че трябва да вървя нагоре по течението, но не покрай брега. Усетих, че тя прави огромен кръг и трябваше да съкратя разстоянието до целта и отново да отида до същата река, но на съвсем различно място.
Ходех през нощта, защото се страхувах от хората, които ме осакатяваха. Страхувах се от тях повече от дивите зверове, чието присъствие усещах с всеки косъм. Вървях през непознат терен, избягвайки пътища, пресичах полета, обвити в студена есенна мъгла, видях гигантски лосове, които ядяха нежната зеленина на зимната ръж, но като чуха приближаването ми, веднага изчезнаха в мъглата, разчиствайки пътя ми.
По пътя си попаднах на горски поток, обрасъл по бреговете с върба и трепетлика. Нямах сили да го преплувам, но чух как огромен бобър удари водата с плоската си опашка и тръгнабрега, точно на този уникален звук. Скоро открих място, където реката почтително замръзваше, а след това търпеливо, в хиляди отделни потоци, се просмукваше през сложна плетеница от клони, клонки и парчета дървета, отсечени от бобри и здраво закрепени заедно с глинеста тиня. Много внимателно, за да не безпокоя стопаните на язовира, пресякох реката.
От другата страна, право от влажния облак, проснат на земята, стърчаха тъмните колиби на изоставено село. Имало едно време тук кипеше живот: сополивите Ванюшки, луничавите Федки и белоликите Анушки се раждаха сред крякането на гъски, силната миризма на кравешка тор, кудкудането на пилета и аромата на прясно окосена трева. Те неусетно пораснаха, хрускаха първите краставици, потапяха ги в ароматен мед, помагаха на стадото на кози и крави, учеха се да яздят коне без седло и юзда.
Те пеели тъжни песни и ловили риба в околните водоеми, от които днес са останали едва забележими следи от древни язовири. Те погълнаха миризмите и звуците на селския живот, без да мислят, че всичко това е тяхната родина. Уютно и сигурно в детството, като майчин кит и топъл корем, в който можеш да си заровиш носа, за да плачеш дълго и сладко от самосъжаление.
Промъкнах се покрай изоставени колиби, потопени в студена мъгла и гъсталаци от изсъхнала коприва. Сякаш си проправях път между надгробните плочи на някое изоставено и страшно гробище, което пази страшни тайни на безсмисления и винаги безмилостен български живот. Болката в слабините ми пречеше да ходя, но изобщо не мислех как ще живея и кой съм без секс. Просто вървях към целта си, която още не разбирах. В душата ми не е останало желание за отмъщение. Всичко стана толкова бързо и подло, че дори не помнех лицата на мъчителите си. Сигурно са разбрали, че не мога да живея повече и са решиличе убийството ми би било акт на милост.
Пътуването ми продължи безкрайно. Нищо не съм яла, само вода съм пила. Водата промени вкуса си и това подсказваше, че наближавам голям град. Не знам как сред много хиляди къщи успях да намеря точно тази къща, не помня как намерих тази врата.
Събудих се в топлата вода на огромна баня, където измършавялото ми и мръсно тяло беше поставено от нечии ръце. Усещах леките им докосвания, но не можех да отворя очи от безсилие и умора. Но вече знаех със сигурност, че това са нейните ръце, че съм дошъл там, където можех да отида преди двадесет и пет години. Тогава видях онези мили и безпомощни очи, които си струваха да умра още веднъж, и се заклех пред себе си, че повече няма да издам звук.
*** Светът на моята любовница е необятен. Усеща се като активен радикал, който е в състояние непрекъснато да създава ново вещество от своя синтетичен живот, взаимодействайки с други частици. Моят свят е ограничен от границите на моя мозък. В него се вписват само студени мъгли, безкрайно небе, полета със зимна ръж, изоставени села и мръсни, полутъмни градове с яростни хора и бездомни кучета.
Има място в главата ми за горска река, замръзнала на прага на бобров язовир. Съдържа мокра паяжина, искряща в лъчите на ленивото есенно слънце. Има тайни кътчета, където ухае на гъби и крие детската наслада от изядената буца на първия сняг. Всичко това е невъзможно да се отнеме от България.
Ако солена българска камелина с лепкава борова игличка се хвърли в пречистена европейска вода, много скоро тя ще се откаже от всичките си сокове и ще се превърне в нещо безвкусно, но все пак хрупкаво за зъбите. Може ли всичко това да бъде обяснено в свят, в който шампиньоните и трюфелите се считат за единствените ядливи гъби?
ВечеЖивея в къщата на г-жа Д от почти десет години и дори не се опитвам да я напусна. Моята любовница ми позволява да живея до нея и само това е щастие за мен. Повечето време прекарвам в любимия си стол и наблюдавам какво се случва в къщата.
Любовницата ми периодично заминава в чужбина и аз се отдавам на мрачно очакване да се върне. Някой ден тя няма да се върне. Мисис Д е успяла жена, но дори не се опитвам да се задълбочавам в нейните дела. Всички тези неща се случват в друг живот отвъд прага на нашата къща и нямат нищо общо с мен. Понякога любовницата ми мирише на други мъже, но може би човешката природа не може без малки приключения, които галят гордостта и запазват благополучието на семейния живот.
Забелязвам всичко това, мръщи се, но мълчи и прости на господарката си всичките й дребни грехове. Тя е жена. А жените са като редки цветя. Създадени са за любовта на всички, които неочаквано забелязват специалната им красота и са пленени от техния фин и уникален аромат.
Моята господарка ми позволява, едно нещастно и безполово създание, да наблюдавам всички интимни подробности от живота на жената от момента на събуждането сутрин до нощта на физическа близост със съпруга й. Не харесвам мъжа й, но се отнасяме толерантно, сигурно защото ни е любовница. Това ни обединява.
От всички звуци около мен мога да различа само нейния глас. Тя се консултира с мен по всякакви дребни поводи и задава много мили въпроси. Харесвам ли нейния парфюм? Кои бикини й отиват най-добре? Не трябва ли да отслабнете? Виждам тялото й, възхищавам му се, но забелязвам, че вече е малко изхабено от живота.
Понякога имам правото да лежа с нея в леглото и да усетя родната й топлина. Тя ме гали и казва: „Горката ми котка, любимият ми евнух, колко съжалявам заизпаднал си в такава беда."
Скривам прилежно острите си нокти на лапите си, за да не одраскам нежните гърди на стопанката си, започвам да мъркам, да ближа ръцете й с грапав език и да гъделичкам топлия й корем с пухкавата си опашка.
Моята любовница не знае, че още преди близо десет години ме сполетя обичайна за българските мъже беда: починах от исхемична болест на сърцето. Главата ми лежи върху мека женска гръд, затварям очи и се чувствам щастлив. Тук съм, това е най-важното.
Кой знае как ще се развие следващата ми смърт...