Любовта в лириката на Тютчев е дълбока, която поглъща цялата човешка душа (Тютчев)
Има една област на личните отношения, в реализацията на която трагичният мироглед на поета и неговите екстатични преживявания се проявяват с голяма сила. Това е любов към жената. Поетът е написал много стихове на тази тема. Любовта в лириката на Тютчев не е външна страст и не е възхищение от очарованието на любимото същество, това е дълбоко, елементарно чувство, което поглъща цялата човешка душа, това е фатална страст, която може да даде на човека най-висок възторг и да го доведе до смърт. Това е нещо като гръмотевични бури и бури в природата.
Стихотворението „Тишина в задушния въздух“ е изградено от поета върху паралелизма между „предчувствието за гръмотевична буря“ в природата и гръмотевичната буря на любовта, която расте в сърцето на жената. И двете са „някакъв излишък от живот”, който се „разлива в знойния въздух” и „блести и гори във вените”. И в стихотворението "Близнаци" (1849) поетът изразява едно наистина трагично разбиране за любовта, виждайки в нея нещо близко и близко до самоубийството. Той пише за техния „кръвен съюз“, за техния ужасен чар за човешкото сърце, за „неразрешимата мистерия“, с която те „омайват“ хората, за „изкушението на самоубийството и любовта ...“, което човек изпитва в „изобилие от усещания“. И в по-късните стихотворения поетът говори за разрушителността на любовта („О, колко смъртоносно обичаме ...“) или за любовта като фатален дуел на душите („Предопределение“) и т.н.
Но именно благодарение на философското значение на неговия светоглед Тютчев успя да проникне толкова дълбоко в живота, който изобразява. Това доведе поета до изтънчено възприемане на елементите на природата и духовния живот на човек, до своеобразно „усещане“ в тях, до откриването в тях на такива свойства и нюанси, които избягват обикновеното възприятие. Продължавайки традицията на ландшафта иМедитативната лирика на Жуковски, основана отчасти на лирическите преживявания на немския романтизъм, обогатява българската поезия с изтънчено лирично изображение на природата и духовния живот.
Поетът е особено възхитен от онези моменти от живота на природата, когато нейните стихийни сили са най-активни. Това са гръмотевични бури, бури, вълнения на морето, пролетно съживяване на гори и полета и др. „Обичам гръмотевична буря в началото на май ...“, „Колко весел е ревът на летните бури ...“, „Колко си добър, нощно море ...“ - Тютчев започва някои от най-добрите си стихотворения с такива възторжени признания. Но поетът изпитва и своеобразно очарование, когато съзерцава тишината на природата, особено нейното увяхване, есенното и вечерно обедняване на нейната красота и звуци.