Майната му (Френия)
добре, обещавам, ще стана най-силният ти приятел, най-силният. добре, това е в бъдещето, но сега все още можете да ви слагате белези, да целувате ключиците, глезените, да пиете тръпчив алкохол с вас, ти и аз сме две смешни, две нелепи групи. едно нещо. представете си, че нечии колене треперят по същия начин, те се кълнат в любов завинаги, а после се разпръсват по ъглите, гълтат хапчета. добре, ние сме тук и сега, две лампи отгоре, този въздух е разяждащ, не ти дава да дишаш, хваща те за гърлото и иска да те отнесе. така че от вас, завинаги, да липсва.
нека да поговорим за бъдещето, ние сме двама приятели, ще отидем на море, ще се разхождаме и ще плуваме. ти няма да се бръснеш и аз ще спра да се опитвам да ни комбинира в едно. отново. Е, какво може да се случи с това. когато има толкова малко щастие между нас. и вече ми писна да говоря за това. бий челото, но аз съм приятел и съм до твоето рамо. само от време на време хващам китките ти, по невнимание ставам твой палач. Мислех за нещо тук, давай, какво говориш сега? за нея. да, имаш я стройна, тъмнокоса, полегата и весела, ти, приятелю, явно вече си обречен. не като мен, все още не е отворил вратата си с моя ключ. и трепериш като трепетликов лист, който тегли към земята, но не го е грижа. но защо толкова подло, като крадец на всяка лъскава дрънкулка, те привличам? Добре, по дяволите, по дяволите.
Представете си ресторант с отворени прозорци, където има много светлина, някой пие, някой влиза в спор. и ето я под масата, прокарва крак по крака ти и те гледа направо. се усмихва, но пак залагаш на грешния, приятелю, загубил си и тичаш на двора, да набереш моя номер, "Не съм те събудил, джудже, сам си, помниш ли нашата уговорка?". и ще дойдеш отново, и зачас разговор, защо възприемат всяка твоя дума като "омъжи се" и си затъпят очите, а ръцете ти треперят, ама какви глупости. и вие оставате при мен, като вземете сирене и Каор. "как всички ме хванаха, джудже, толкова ме хванаха, а нямам сила, наистина. Не съм направен от стомана. защо не станахме по-щастливи отново с теб? тъжни сме, в унисон с това как Брамс звучи доминиращо."
междувременно ще минат пет години и за пети път ще започнем нов живот. и изведнъж изчезваш, дълго време, треперя, нищо не ме спасява от меланхолията. Сякаш нещо жизненоважно умира вътре. трансплантация, нужен е донор, реанимация, отделение, лекарят казва нещо. Поклащам го за ръкава, ще платя цялата сметка, вземам всичко необходимо и се задушавам от тази тежест. Побърквам се, сънувах всичко, по дяволите, мамка му. Събуждам се. и аз се обаждам, абонатът е временно недостъпен или прекъснат.
Станах по-спокойна, освен това по-стройна, мога да си угаждам с всякакви парцали. Не съм те виждала от толкова време, а всеки ден рисувам чернова на случайна среща, пробвайки тоалети. Спестявам парите, които ще изпием, но всеки ден, по някаква причина, е по-лошо. сякаш под прозорците ми има цели чети. и че никакви надежди, никакви безброй заслуги, награди, няма да спасят. Там долу, към мен ще летят снаряди в безкраен поток. и дори това, не по-лошо от твърде очевидното ви отсъствие. като да ги информират, че имаш рак, остават три месеца, уви. и какво е нелечимо на всеки етап. и твърде много фалшива симпатия наоколо. точно това, от което най-много се страхувахме, тогава още преди много години, обещавайки да намерим противоотрова. и не е по-лошо от това, което се случва сега. без експлозии, урагани, цунами. не става дума за нас, нито за теб, нито за мен, нито за нас.
азсе научи да живее с другите. без изобщо да забелязва как животът е подредил всичко на ново, сменил е всички. смениха местата си, други да, но отново не станаха по-щастливи. По дяволите, по дяволите. но ето едно обаждане през нощта, „здравей мое джудже, знаеш ли, сгоден съм“ и се колебах толкова много, от факта, че ти нямаш нищо общо с това. засега. абонатът не е наличен или е временно прекъснат.