Международно-правно признаване на държавите - Институт за признаване в международното право
Международно-правно признаване на държавите
Първият пример в историята за признаване на нова държава традиционно се счита за международноправно признаване от Испания на Холандия като суверенна и независима държава, което е записано в споразумението, сключено през 1648 г. между тези страни. Забележително е, че това се случва повече от половин век след приемането на Декларацията за независимост от Холандия през 1581 г. Друг исторически пример: когато Съединените американски щати обявяват своята независимост, възниква спор между Англия и Франция за това дали да признаят или не Съединените щати като независим субект на международното право. Англия беше против, Франция беше за.
През 19 век имаше и първите примери за колективно признаване на отделни държави. Така например чл. 7 от Парижкия мирен договор от 1856 г. гласи признаването от редица европейски държави на Турция като пълноправен член на „европейското семейство“, участник в „европейския правов ред“. Берлинският конгрес през 1878 г. обобщава колективното признаване на териториалните промени и независимостта на редица страни, които преди са били под турско управление.
Както беше отбелязано по-горе, признаването на държави е най-често срещаният вид международно правно признаване. Въпросът за признаването (непризнаването) на определена държава възниква във връзка с нейното появяване на международната арена. В същото време се разграничават два основни начина за възникване на нови състояния: първоначален и производен. В първия случай става дума за възникване на държавата, независимо от волята на други страни, без връзка с тях (например в резултат на упражняване на правото на народа (нацията) на самоопределение). С производния метод възниква нова държава на базата на вече съществуващи държави (асоциация на няколкодържави в една, разпадането на държавата и образуването на няколко държави в резултат на това, отделянето на част от територията с образуването на суверенна държава върху нея).
В доктрината на международното право има няколко подхода към въпроса за необходимостта от признаване на нововъзникнала държава. Сред тях най-известни са две теории, чиито представители коренно се различават във възгледите си по този проблем. Поддръжниците на един от тях, наречен "конститутивен" (конститутивен - учредителен, образуващ, установяващ), смятаха, че признаването е необходимо условие за международната правосубектност на държавата. Според тях без признаване държавата не може да се счита за пълноправен субект на международното право.
Последователите на друга теория - "декларативна" (декларативна - декларативна, тържествена, незадължителна) - твърдят, че признаването само по себе си не създава нов субект на международното право, а само констатира факта на появата му на международната арена, показва, че този или онзи субект е придобил държавност.
Разбира се, трудно е да не се съгласим с представителите на "конститутивната" теория, че една от основните правни последици от признаването на държава е разширяването на всички норми на международното право, уреждащи отношенията между нейните поданици, към признатата държава. И ако няма признаване, или по-скоро, ако има факт на непризнаване на държавата, нейното съществуване на международната арена и взаимодействието с други страни може да бъде изпълнено със значителни трудности (много красноречиви в това отношение са примерите на Тайван, Севернокипърската турска република, Приднестровската молдовска република, Абхазия и ЮжнаОсетия). Ето защо привържениците на „конститутивната“ теория (Д. Анзилоти, Г. Келсен, X. Лаутерпахт и др.) се застъпваха за задължителното международноправно признаване на държавите, а английските и американските съдилища много често заявяваха в практиката си, че не могат да прилагат законите на една държава или да ги признаят за валидни, ако съответната държава не е призната от техните правителства. Все пак трябва да се отбележи, че например за съдебните институции на Германия и Швейцария горното обстоятелство никога не е било проблем (пречка).
Понастоящем, според мнозинството юристи-международници, признаването на държавата в нейния „класически“ вид до голяма степен е заменено от приемането на страната в ООН. С други думи, ако дадена държава стане член на ООН, за нея се прилагат всички разпоредби на Хартата на тази организация. На практика обаче имаше случаи, когато дори след приемането на дадена страна в ООН, тя оставаше непризната от отделни държави (например непризнаване на Израел от арабските страни, непризнаване на ГДР от ФРГ и др.).
В момента ООН се превърна в своеобразен "форум" за координиране на действията за непризнаване на държави, чиято легалност на международната арена е под въпрос. В редица случаи Съветът за сигурност на ООН, действайки въз основа на резолюциите на Общото събрание на ООН, призова страните да не признават определени образувания като суверенни и независими държави (какъвто беше случаят например по отношение на Родезия, която обяви своята независимост през 1965 г., а също и по отношение на Турската република Северен Кипър през 1983 г.). Предшественикът на ООН - Обществото на нациите - също успя да направи отпечатък в тази област: през 1933 г. Асамблеята на тази организация прие специална резолюция за непризнаването на новата държава - Манджурия.
- спазване на разпоредбите на Хартата на ООНи ангажименти към върховенството на закона, демокрацията и правата на човека, както е заложено в Заключителния акт на СССЕ от 1975 г. и в Парижката харта за нова Европа от 1990 г.;
- спазване на правата на етническите и национални групи (малцинства) в съответствие със задълженията, установени в рамките на СССЕ;
- осигуряване на неприкосновеността (неприкосновеността) на държавните граници, които могат да бъдат променяни само по мирен начин въз основа на взаимно съгласие;
- запазване на всички задължения в областта на разоръжаването и неразпространението на ядрени оръжия, задълженията за гарантиране на сигурността и регионалната стабилност;
- ангажираност с изключително мирни средства при разрешаване на всякакви спорни въпроси, свързани с наследството и други регионални спорове.
Съществува гледна точка, според която трябва да се говори не за критериите за признаване на държави, а за международноправни критерии за тяхното непризнаване, т.е. относно правни обстоятелства, възпрепятстващи припознаването. Все още обаче не се е появил ясен, систематизиран списък с такива критерии. Освен това, както показа целият предишен опит, много държави решиха този въпрос, ръководейки се преди всичко от политическа целесъобразност. И все пак, анализирайки съществуващата практика на непризнаване в междудържавните отношения, можем да отделим някои от следните критерии:
- непризнаване поради липса на реална независимост (например непризнаване на Хърватия през 30-те години на миналия век поради липса на реална независимост от Германия; непризнаване на ГДР през втората половина на 20 век поради липса на реална независимост от СССР);
- непризнаване поради обявяването на независимост от правителството на малцинството на белите на територията на бившата колония(случаят с Намибия и други).
В практиката на съвременните международни отношения много държави, когато сключват многостранни конвенции с държави, които не са признали, често правят специални изявления, че присъединяването към договора не означава признаване на тези държави, не може да се тълкува като установяване на каквито и да било отношения с тях, вкл. официален (вижте например резервата на Алжир, направена от тази страна при присъединяването към Виенската конвенция за правото на договорите от 1969 г.).