Моето селско детство
Моето селско детство. Спомени
Забравих колко къщи имаше в селото, може би трийсетина. Живеехме на брега, къщата ни се намираше приблизително в средата на селото. Повечето деца на нашата възраст живееха в къщи в низините, а на хълма от другата страна на реката имаше малко деца, но там ми се стори, че къщите бяха някак празни, играехме на криеница в тях.
Семейството ни се състоеше от седем души: дядо Матвей, баба Ксения, баща Василий Матвеевич, майка Нина Григориевна (от село Шченники) и ние три дъщери: Гала, Лида, Надя (Трегубови).
До нас от едната страна живееше Иван Яшин (така се казваше в селото), ходеше на дървен крак и всички се страхувахме от него. Аврам живееше срещу него с леля Маша, която имаше дъщеря Зоя и син Иван. В момента Зоя и Иван живеят в Киров. А до другата страна - Николай и леля Гутя, така й викахме. Това е майката на Тони, която живее с. Адишево, Оричевски район. Поддържаме връзка с нея и със Зоя също.
Играеха, както всички по онова време, в училище. А също и с кукла, която ни подари братът на майка ми Василий, който живее във Велики Новгород (той е от село Шенники). Куклата беше гола, но много голяма. Цялото село шиехме дрехи за нея, играехме в предната градина, строяхме къщи от дъски и парцали, играехме със стъкло и стари съдове. Преди в селата нямаше боклук и рядко се намираше малко стъкло.
Фьодор и Аниса живееха на завоя близо до моста. Те имаха четири момичета. Един от тях живее в Калачиги. С нея също говорихме, когато отидохме на гроба на татко.
В края на селото, ако тръгнеш от Угор, имаше чифлик. Малко по-надолу има хамбари за зърно и маслобойна, където правели ленено масло (край селото се отглеждал лен, както иръж). Беше ни позволено да опитаме маслото топло със сол и ръжен хляб.
Мама работеше във ферма, понякога отивахме да й помагаме, струваше ни се, че има много крави. Те помогнаха да се разтопи огромната печка с дебели, студени тюлки, които не искаха да горят по никакъв начин. Сламата се заливаше с гореща вода, когато сеното свърши и с това се даваше храна на добитъка. Но не им давали да косят за кравите си, само на лоши места и неравности, ние, малките, изтърпяхме тази трева.
Нашата къща беше голяма и просторна с големи легла, обичахме да лежим на тях и да гледаме оттам възрастните и техните деца, когато идваха на гости от Киров (татко имаше четирима братя и две сестри, живеещи в Киров, сега няма никой жив, а мама имаше шест братя, двамата братя на майка ми са живи: единият живее в Киров от 90 години, другият в Новгород). През лятото гостите отиваха в гората за горски плодове и гъби, плашеха градските деца с мечки и вълци.
Мъките започнаха, когато трябваше да отида на училище на пет километра на Угор. Същият Иван Яшин, от когото се страхувахме, ни караше през зимата на шейна. Понякога падахме от шейната, той отново ни сядаше и ни покриваше с кожух, като ругаеше силно. А през пролетта и есента ходеха на училище с факли и викаха до цялата гора, страхуваха се от вълци. Те се страхуваха особено да ходят близо до алабастровите мини, както ги наричаха.
Те много обичаха да ровят из сандъците, които стояха в къщата и в плевнята отсреща. Когато родителите ни бяха на работа, пробвахме тоалети за възрастни от сандъци, а след това внимателно се опитахме да ги сгънем, за да не ни се карат. Там, в хамбарите, в сандъци се съхраняваше зърно, от което баба и майка изпекоха вкусен хляб, сирене с картофи, каша, сметана и извара. Всеки ден, дори и през лятото, се топляха печки и се приготвяше вкусна храна. Особено когато правеха печено мляко, варено мляко спяна, бучка - така наречената гъста заквасена сметана (имаше крава, овце, пилета). Беше интересно как се стригаха овцете, жал ни беше.
Ленът се чупеше на хармана, правеше се от него на специална основа и след това се тъчеше. През пролетта се разстилаха навините в градината за белене, а когато се избелеха, се шиеха кърпи. Килимите се тъкаха от боядисани конци. Струваше ни се, че нашите родители работят ден и нощ като часовник и понякога ни дават задачи. Някои продукти все още са запазени.
Татко беше акордеонист, така че на празници (Великден, Троица) хора от цялото село се събираха у нас, пееха песни, песни и танцуваха.
Когато татко почина, всички плакаха много и тогава сестрата на татко Клавдия Матвеевна ни помогна да се преместим в Оричи. Много дълго време не пуснаха майка ми да напусне колхоза, не й дадоха документи, но след това някак си всичко беше решено, защото ние, децата, вече бяхме отведени в Оричи и майка ми се погрижи тя да бъде освободена. Това е друга история.
Те живяха, израснаха, учиха (и тримата получиха педагогическо образование), ожениха се (всички съпрузи на Александра). Все още сме заедно, всички живеем в Оричи, подкрепяме се в мъка и радост, звъним си всеки ден. Заедно ходим на екскурзии и други събития, организирани от Съвета на ветераните и Съвета на жените. Като семейства обичахме да се събираме в къщата на майка ми, където децата подготвяха концерти. За съжаление майка ни вече я няма, тя почина през 2011г. Сега отиваме при по-малката сестра Надя на село (дача). Къщата на Надя е подобна на нашия Бережновски, в средата на селото също тече река.
Благодарни сме на всички, които ни организират среща с детството.
С обич и уважение, сестри Трегубови: Исупова Галина Василиевна Щеклейна Лидия Василиевна Кибардина Надежда Василиевна