Музеите не са хранилища на крадени вещи
Просто така се случи с нас, че във всяко начинание сме свикнали да стигаме до ръба и дори да го грабваме през ръба. Или отглеждаме царевица "от южните планини до северните морета", или изсичаме лозя, или колективно приватизираме. И сега, вече второ десетилетие, музеите преследват висши служители.
Едва затихваща, отново и отново се разгаря дискусията за връщането на вярващите на църковни реликви, конфискувани след революцията. „В страната трябва да се проведе общобългарска акция за предаване на съхраняваните в музеите икони и църковна утвар на Българската православна църква“, каза Анатолий Лисицин, губернатор на Ярославска област. Може би си мислите, че в района под негов контрол всичко е решено толкова успешно.
Отново се пуска в действие изтърканият аргумент за иконите, че "събират прах в музейните хранилища. Музейните хранилища се разглеждат като хранилища - като складове, а те са своеобразна лаборатория, в която непрекъснато се подбира материал за нови експозиции, временни изложби, необходими са за научна работа.
По-лошото е другото: преобладаващото стабилно мнение за безбройните икони, които са затворници на музейните фондове, не е нищо повече от мит. Големите колекции от древна българска живопис в страната са много малко - притежават ги само музеите в столиците и няколко областни града; съсипе най-малкото всички музеи, това няма да реши проблема със снабдяването с икони на възражданите и новостроящите се църкви и манастири. Няма да се реши дори само защото всеки храм има нужда не просто от икони, а от определен избор от тях както като сюжети, така и като размери. Между другото, на музеите, въпреки цялото им емблематично „богатство“, често им липсва целостта на експозициите на произведения на определени теми. Владимиро-Суздалският музей-резерват запълва празнините, като се обръща към художниците от Мстера -иконописци.
Съгласно действащия Закон за музейния фонд и музеите в България „музейните предмети и музейните сбирки, включени в държавната част на музейния фонд на България, не подлежат на отчуждаване, освен в случаите на загуба, унищожаване или замяна с други музейни сбирки“. Разхлабването на държавното законодателство (а именно инициативата на губернатора на Ярославъл води до това) не вещае нищо добро и е изпълнено с опасност от нови катаклизми и загуби. Г-н Лисицин не излезе с идеята за защита на иконите, защото алармите в църквите са рядкост, случаите на църковни обири са многобройни. Той вероятно не знае, че редица ценни икони са били депозирани в Ярославския художествен музей ... от игумените на няколко църкви, защото те не могат да осигурят надеждна защита. Каква случка!
Държавният музеен фонд трябва да остане непоклатимата основа на нашата култура, нейният ценен художествен архив. Ролята на музеите като основни пазители на художественото богатство на страната отдавна е разбрана от светлите умове. Прехвърлянето на църковни произведения в музеите винаги се е извършвало във всички страни.
От средата на 19 век има музей на Художествената академия, наречен Християнски музей. При откриването на Музея на Александър III (сега Български музей) в него веднага се създава отдел за християнски антики. Най-добрите икони на музея (повече от 1400) идват от колекцията на академик Н.П. Лихачов. Най-ценната колекция от икони е дарена на музея от друг академик - Н.П. Кондаков. На 16 май 1913 г. Николай II и придружаващият го изкуствовед В. Георгиевски посещават Покровския Суздалски манастир. По предложение на императора 46 икони от този манастир са прехвърлени в същия музей на Александър III. Монахините бяха помолени да направят копия на две икони, което беше направено.
През 90-те годинигодини на ХХ век. Владимиро-Суздалският музей-резерват дари на църкви и манастири 726 църковни предмета от 16-20 век, включително 183 икони. Няколко години по-късно се оказва невъзможно да се разбере съдбата на повечето икони и утвари. Патриаршията няма установен ред за отчитане на иконите.
В църквата иконата се възприема като светиня, но не гледат на нея като на реликва, която изисква специални условия за съхранение. Църковната служба като цяло е несъвместима с опазването на древни произведения на изкуството: саждите от свещи, отварянето на вратите при всяко време, прах и мръсотия, донесени от улицата - всичко това най-пряко се отразява в състоянието на паметниците. Оттук – бързото стареене на иконите и необходимостта от тяхното обновяване.
Съдбата на художествените реликви не може и не трябва да се решава с методите на мащабни акции и кампании. Изискват изключително индивидуален подход. В духа на разумен компромис, въпросът за местоположението на Владимирската икона на Божията майка, която се намира в църквата Св. Никола в Третяковската галерия, където й се осигуряват подходящи условия за съхранение и квалифициран надзор; Икона на Боголюбската Божия майка от 12-ти век, която Владимир-Суздалският музей-резерват прехвърли за съхранение в катедралата Успение Богородично на манастира Княгинин, като оборудва специална витрина с определен режим на температура и влажност.
Какво да крия, връзката между църквата и културата не винаги е безоблачна. Но никой няма право да прекрачва границите на обикновеното благоприличие. За съжаление не всеки има чувство за толерантност. Ръководителят на пресслужбата на Московската патриаршия, в отговор на инициативата на Лисицин, каза пред Известия, че „музейните работници, които не раздават икони, стават пазители на крадени вещи“.
Нека напомним на прекалено ревностния обвинител, че музеятобщността, както се казва сега, действа в определена правна рамка, не е преследвана и срещу нея няма повдигнати обвинения. Освен това подобно изявление е просто неморално.
Редно е да припомним, че от всички църковни съкровища само това е спасено и съхранено от музейни работници, останалото е унищожено или продадено. С болка говорих за това на патриарха по време на посещението му във Владимир и Суздал. И срещнах пълно разбиране и в отговор чух думи на уважение и признание за заслугите на музейните работници.
Генерален директор на Владимиро-Суздалския музей-резерват А. И. Аксенова