Наказание за алчност
Имало едно време един скъперник в град Делхи. С труд и алчност той събрал значително богатство - цяла купчина скъпоценни камъни. Скрил ги в един прост сандък, стар, стар. Никой не можеше да си представи, че в този боклук се крие богатство, а гледката към жилището му беше най-жалката - наклонена барака, покрита със слама. Кой би си помислил, че в такава порутена къща има бижута?
Един ден в полунощ внезапно избухнал пожар в къщата на скъперника. Не успял да потуши огъня, грабнал дрехи и избягал от къщата. Горкият човек гледа горящата си къща, къса косите си и плаче горчиво. Съседите чули риданията му, видели пламъците и хукнали към мястото на пожара. Между тях имаше и един ковач. Той започна да увещава скъперника:
Струва ли си да се самоубиваш заради порутена барака? Е, ще изгори, голяма беда ли е?
— О, братко! Ти виждаш как бараката гори, а аз виждам как скъпоценните ми камъни умират. Така че кажи ми: как да не плача?
Къде е скрито вашето съкровище?
— Там, в килера — посочи с пръст скъперникът — има един стар дървен сандък. Съдържа скъпоценни камъни на стойност седем лакха рупии.
„Нека се съгласим: ако извадя съкровището ти от огъня, тогава ще ти дам каквото искам, а останалото ще взема“, предложи ковачът.
Скъперникът си помисли: така или иначе, казват те, доброто ще бъде загубено - и се съгласи.
Ковачът беше свикнал с огъня, а алчността даваше смелост. Той се втурна в горящата къща, скочи право в килера, грабна сандъка и избяга. На улицата той постави сандъка на земята и започна да гледа огъня.
Скоро къщата изгоря, а огънят угасна.
Хората се успокоиха и започнаха да се разотиват. Хитрият ковач привлече свидетели: когато разговаряше със скъперника, двама души стояха наблизо и ковачът се опита дачуха сделката. Отвориха сандъка пред очите им. Наоколо стана светло като ден от сиянието на скъпоценни камъни. На ковача дори му се зави свят - такова богатство не бил виждал през живота си. Той взе всички камъни за себе си и даде празния сандък на скъперника. Сърцето на нещастника започна да боли от такава несправедливост и той започна да моли ковача:
- Братко, дай ми поне половината от доброто, а половината вземи за себе си - съгласен съм с това.
— Нали се разбрахме, че ще ти дам каквото искам? Какво питаш сега?
Докато се караха, нощта отмина, започна да светва. Колкото и да молеше скъперникът, ковачът не искаше да сподели съкровището. Тогава скъперникът решил да се обърне към падишаха. Той прецени, че това не е лесен въпрос и изпрати да повикат Бирбал.
Бирбал разпита ковача и скъперника, всеки поотделно, записа показанията им на различни листове хартия и двамата подписаха собствените си думи. Тогава Бирбал записва показанията на свидетелите и накрая попита ковача:
— Е, какво искаш от всичко това?
„Искам скъпоценни камъни“, отговорил ковачът.
„Тогава ги дайте на скъперника и вземете празния сандък за себе си“, веднага обяви решението си Бирбал.
Като чул такава заповед, ковачът посочил хартията, където било записано споразумението им.
„Точно така“, отговори Бирбал, „тук се казва: „Ще дам това, което искам“. И вие сами сте искали бижута - така че сами сте взели решението. Сега му дайте бижутата, вземете сандъка и вървете.
Така ковачът имал в ръцете си празен сандък, а скъперникът взел бижутата и щастлив се прибрал у дома.