Народът живее (Андрей Павлишчев)
……….България не се разбира с ум Наистина! От Бог! Точно! Няма безоблачен ден или нощ Краища за среща! Никога няма да бъде даден отговор. „Какво да направя?“ - Попитай отново. И дори не се надявам да чуя дума В отговор никога не чувам.
Човек замръзна посред бял ден, Нито в чисто поле, нито в гъсталаци. Леже, зъбите му звънят, Зад спирка в снежна преспа...
Но градът живееше. И както винаги, Кльощави студенти тичаха насам-натам, На кръстовището, мирно, господа. Прекрачиха снежната преспа.
И състрадателни до сълзи Старите жени са божии глухарчета, Оплакват се от люта слана, Лицата им са обърнати от погнуса...
И понякога глупави деца Те хвърляха буци кора върху него, Сърдито, смееха се силно И го притесняваха напразно ...
- Да! Беше пиян... мъртво пиян. Но на кого му пука за кого? И една излишна изпита чаша, Душа и тяло станаха преграда...
Пръстите и слюнката посиняха Извивката на устните беше вързана в усмивка И тънка струна от живот Скъса се от дяволска грешка.
И накрая, обаждащият се, В отрезвителя, няма да знае: Че нечий любящ баща Няма да погали децата си.
- САМ Е ВИНОВЕН! - - разбира се, сам ... Да, тук никой няма да се съмнява ... Но, не дай си Боже, да се окажете В тази снежна преспа, хора, вие!
Трудно е да разбереш хората... Но помня, знам: трябва да вярваш! А да стане такъв не може да се измери... ...Хората живеят. Народът живее! 8-15 01.96.