Не се страхувайте от китайския дракон
Първо, нестабилността на световната икономическа система остава, кризите периодично избухват в различни региони, разтърсвайки цялата световна политика.
Второ, нарастват множество глобални заплахи, включително смъртоносни. Да вземем за пример разпространението на ядрени оръжия, което назрява едновременно в Далечния и Близкия изток и е в състояние да предизвика всеобхватна верижна реакция. Трето, след края на Студената война Вашингтон се зае да установи своята глобална хегемония, опитвайки се да потисне противниците със сила или заплаха от сила. Подобна политика предизвиква нарастваща съпротива и провокира по-нататъшно изостряне на международните отношения.
Има и конфликти, свързани с потисничеството на националните малцинства. Отделните идеологически конфликти продължават. Сред другите мотиви на противоречията са борбата за ресурси, екологичните проблеми, миграцията, бежанците, както и тероризмът, трафикът на наркотици.
Възходът на китайския дракон
Очевидно е също, че около самия Китай се завързва възел от напрежение. С нарастването на мощта си КНР действа все по-енергично и настойчиво на световната сцена, като се стреми да участва във формирането на нова, многополюсна система на международни отношения и да преодолее господството на Запада.
След до голяма степен неуспешния 20-ти век, когато чужди сили често настояваха за Средната империя, китайският инстинкт за величие се събужда отново. И има самочувствие. През първата половина на 80-те години китайските политици се оплакваха, че живеят под Дамоклевия меч на съветската заплаха. За образна реч те дори казаха, че не спят от страх през нощта, а през деня не могат да ядат, защото клечките не се подчиняват на треперещите им ръце. Сега същите политици в лични разговори казват например, че теняма значение кой е президент на България, защото „никой български политик няма да посмее да се опълчи на КНР“.
А един китайски служител, обяснявайки разликата между редовната китайска армия и народното опълчение в провинция Джъдзян, отбелязва: „Опълчението е много по-слабо от редовните войски, но, разбира се, по-силно от българската армия. Друг служител от провинция Фуджиан, който е срещу остров Тайван, отговори на въпроса дали е страшно по време на ескалацията на напрежението в Тайванския проток през пролетта на 1996 г.: „Беше страшно за американците; те изпратиха самолетни превозвачи на брега на Тайван, осъзнавайки, че ако започне нерм, не само всички американски.“
Що се отнася до Азиатско-тихоокеанския регион, тук доминиращата роля на КНР през 21 век се представя като нещо дадено, произтичащо от фактори от историческо, географско, демографско, икономическо, културно и военно естество. Успехите на Китай, както и на други страни от конфуцианската зона (първо Япония, след това Южна Корея, Сингапур, Тайван), допринасят за разговорите в Поднебесната империя, че конфуцианството в крайна сметка ще измести всички други идеологии и ще се превърне в пътеводна звезда за развитието на човечеството в дългосрочен план. Твърди се, че само тази древна идеология е в състояние да спаси човечеството от технизация и морална деградация, от войни и религиозни и етнически конфликти, да научи всички хора и всички държави да живеят с чиста съвест, да си взаимодействат мирно и взаимноизгодно.
Нарастващата мощ и амбиции на Китай пораждат страхове, страхове в околния свят и в резултат на това призиви за ограничаване на източния дракон. Такива страхове има и в българското общество. Има предупреждения, че Китайпостепенно изтласква България от Централна Азия, ограбва природните ни богатства, косвено извършва демографска експанзия в българския Далечен изток и, натрупал власт, ще нападне България с въоръжена агресия.
Възниква въпросът как трябва да действа България при тези обстоятелства? Можете, разбира се, да се съсредоточите върху проблемите и да гадаете за бъдещето. Но мисля, че това е непродуктивен път, дори само защото е изключително трудно да се предвиди бъдещето. Между другото, в началото на 20 век имаше учени и политици, които твърдяха, че основната опасност за България ще дойде от Китай. Всъщност врагът дойде от Запад, там сме водили две световни войни. Можем да продължим да пророкуваме, но все още не гадаем бъдещето. Но ще провокираме търкания, които въобще не са необходими. Преувеличавайки тезата за китайската заплаха, ще подразним китайците, ще изневерим на себе си и в крайна сметка ще развалим отношенията с Китай.
Имаме основание да считаме изгряващия китайски гигант за наш дългосрочен надежден партньор. Защо? Първо, защото Пекин е под все по-голям натиск от страна на Вашингтон, който не иска да дели световното лидерство с никого. В противодействието на американската хегемония Китай се нуждае от партньори, спътници, а Москва изглежда като добър спътник. От една страна, България сега не заплашва Китай, тя е относително слаба за това. От друга страна, България също не желае американска хегемония и е готова да й се противопостави.
България и Китай обединява и фактът, че и двете страни са заети с реформи. Когато и ние, и китайците бяхме комунисти, се наричахме идеологически врагове, а след това военно-политически. Сега, когато официално изглеждаме различниидеологии, въпреки това се чувстваме и разбираме по-добре, защото решаваме подобни вътрешни проблеми на реформата. Китайците виждат, че ние ги уважаваме за успехите им в реформите, че се опитваме по някакъв начин да се поучим от опита им. Естествено, това предизвиква положителни емоции в Китай, особено на фона на факта, че САЩ оказват натиск върху китайците. Ситуацията изглежда така, сякаш американците искат да забавят възхода на Китай и ние изразяваме подкрепа за усилията на китайците. В Китай наричат България свой надежден тил. Ние от своя страна имаме основание да смятаме КНР за тил на България.
И накрая, четвъртият фактор, който доближава България до Китай, е взаимното допълване на нашите икономики. Китай в дългосрочен план ще се нуждае от все по-големи количества енергия от Сибир и Далечния изток, от нашите технологии, особено военни. Ние от своя страна сме заинтересовани от износ на енергийни ресурси за КНР и чрез КНР за други страни от Азиатско-тихоокеанския регион. Имаме интерес и към закупуване на стоки от Китай, внос на китайска работна ръка и привличане на финансови и технологични ресурси оттам.
Именно факторът на тясното двустранно сътрудничество, взаимното допълване на икономиките на България и КНР трябва да бъде основният фактор за определяне на нашия подход към Китай. Сибир и Далечният изток трябва да се развиват.
В същото време не трябва да се пренебрегва факторът близост на геополитическите интереси на Москва и Пекин, за който стана дума по-горе. Геополитическото сътрудничество с Пекин е полезно, въпросът е само в каква степен трябва да се осъществява. Има различни мнения по този въпрос. Според един възглед трябва да възприемем древната китайска хитрост „да седим на планина и да гледаме как тигрите се бият“. Нека, казват те, САЩ, Китай, Япония и други да се бият в азиатскитеТихоокеанския регион, взаимно се отслабват. И колкото по-дълго се бият, толкова по-дълго няма да могат да посегнат на нашите интереси. Нещо повече, те ще започнат като „женехи” да гледат „българската булка”, да я примамват в лагера си. Поддръжниците на подобна линия на поведение обаче пренебрегват очевидния факт, че „битката на тигрите“ ще ескалира напрежението, ще завърти маховика на надпреварата във въоръжаването, ще затрудни разплитането на регионалните конфликтни възли и ще попречи на икономическото сътрудничество. България, която сега няма нито възможност, нито желание да участва в това великодържавно съперничество, ще продължи да бъде изтласквана, особено в Азиатско-тихоокеанския регион, на второстепенни роли и ще изостава все повече от водещите играчи не само в икономическата, но и във военно-политическата област. И като цяло борбата за лидерство в Азиатско-тихоокеанския регион е много опасно явление. Съвременната ситуация на Изток наподобява тази, възникнала на Запад през втората половина на 19 век след обединението на Германия. Тогава, в резултат на промяна в баланса на силите, борбата за преразпределение на силите в международните отношения се засили и човечеството падна в бездната на глобалното клане.
Привържениците на различната гледна точка призовават Москва да влезе във военен съюз с Пекин, изострен срещу американската хегемония. В Китай също от време на време има гласове в полза на съюз, особено сред военните анализатори. Китайското ръководство може би смята за полезно да плаши опонентите си с подобна перспектива, но всъщност не възнамерява да пресича Рубикон в конкуренция със Съединените щати. Америка е ценен партньор на Китай в търговската, икономическата, научната, техническата, образователната и много други области. Пекин също се нуждае от диалог с Вашингтон за гарантиране на сигурността – собствена, регионална, глобална. Някои китайски политолози твърдятче САЩ са най-важният партньор на Китай. Официален Пекин отхвърля предложенията на Вашингтон да "ръководят човечеството" заедно, но китайската суета несъмнено е поласкана от самото поставяне на въпроса, че именно КНР, заедно със САЩ, носи основната отговорност за мира и развитието на 21 век. Не ни трябва и руско-китайски военен съюз: ще станем заложници на чужди интереси, ще се окажем въвлечени в конфликти, които не са свързани с България. В същото време ще подкопаем цялата глобална система на отношения със Съединените щати и техните съюзници. В тази връзка не е излишно да припомним, че през 50-те години Москва беше във военно-политически съюз с Поднебесната империя, който не само бързо се разпадна, но и се изроди в сериозна вражда. Между другото, още през 1982 г. китайското ръководство формулира политика да не влиза в съюзи с великите сили, обяснявайки, че съюзническите отношения „могат да отслабят волята на КНР да се противопостави на негативните действия на партньора и опитите да използва Китай в ущърб на неговите интереси“. Беше посочено също, че подобен съюз би "възпрепятствал нормалните контакти с други страни по света". Наистина, съюзникът винаги иска много от съюзника. Утре Пекин ще поиска да започне война срещу непокорния остров Тайван и като съюзник ние ще бъдем помолени да се присъединим. Москва ще се въздържи и това ще бъде началото на края на нашия съюз.
Но да приемем, че руско-китайският военен съюз все още оцелява. Накъде води? До всеобща конфронтация и в крайна сметка до трета световна война, която, разбира се, не е нужна нито на нас, нито на китайците. Следователно сътрудничеството с Китай в геополитическата област, струва ми се, трябва да се състои в това, че ние, оставайки в рамките на нормалните отношения и дори по-добро сътрудничество със Съединените щати и като цяло със Запада, принудихме Вашингтон инеговите съюзници да работят за многополюсен свят, където полюсите няма да се конкурират помежду си, както се случи в миналото, а да си сътрудничат. База за такова сътрудничество има – ООН, регионални международни организации, международно право. Има и обширна програма за многостранно сътрудничество. Това са добре известни проблеми: международният тероризъм, разпространението на ядрени оръжия, множество локални конфликти, от ситуацията на Корейския полуостров до това, което се случва в Африка. Това са въпроси на екологията, наркотрафика, организираната престъпност, развитието на изоставащите страни. Връщайки се към основната и най-важна насока на отношенията ни с КНР (сътрудничество в модернизацията на Сибир и Далечния изток, съвместното развитие на два съседни гиганта), трябва да се отбележи, че китайците (противно на опасенията за демографска агресия от Поднебесната империя) все още не са много активни на българския пазар. Както и други представители на Азиатско-тихоокеанския регион.
Причината е очевидна, това е неблагоприятната конюнктура на вътрешния пазар. По лекота на правене на бизнес България е на 112-то място (от 185) в света според проучване на Световната банка.
От китайците могат да се чуят различни оплаквания за инвестиционния климат в България. Може би най-важното е високата цена на труда. Разбира се, българинът не трябва да иска сам да намали заплатите си, но е полезно да се знае за това обстоятелство. Следващият недостатък са високите тарифи за транспорт, електричество, газ. За единица продукция разходите за тези цели у нас са два пъти по-високи от тези в Китай, в Германия, Великобритания и САЩ - осем-девет пъти. Но нашата територия е огромна, трябва да караме влакове с оборудване и продукти на хиляди километри (не като някъде в Сингапур илиХоландия). Към високите тарифи е необходимо да се добавят прекомерни цени за жилища, храна и други битови нужди.
Бизнесмени от Азиатско-Тихоокеанския регион се оплакват от променливостта и непредвидимостта на законодателството, свързано с тяхната дейност. Случва се така: това, което вчера беше приветствано и дори насърчавано по всякакъв начин, днес е забранено. В резултат на това инвеститорите търпят щети и фалират. Истинският бич е корупцията. Не веднъж съм чувал това сравнение от китайски представители: в КНР също има безобразна корупция, но там, ако дадеш подкуп, те ще направят това, което са обещали; в българия пак могат да мамят. Бизнесмените се оплакват особено от корупцията в правоохранителните и съдебните органи.
Какво може да се каже в заключение? Явно трябва да се отървем от недостатъците и тогава ще увеличим меката сила, която ще привлече китайски капитал и технологии в България. Така, първо, Сибир и Далечният изток, а и България като цяло ще се развиват много по-успешно. Второ, ще се укрепи основата на нашето дългосрочно, от векове, сътрудничество с Поднебесната империя. И ще спрем да се страхуваме от китайския дракон.