Ние, Европа и Близкия изток, Светът, InoSMI - Всичко, което е достойно за превод
Всичко за днес
Война и военно-промишлен комплекс
Избори в Украйна
Мултимедия
Този триъгълник е в центъра на вниманието на общественото мнение и анализите на политолозите със завидно постоянство. В света се случват различни значими събития, понякога свързани с много жертви, но в дългосрочен план информацията за тях не може да се конкурира с новините за отношенията в триъгълника.
Една от причините за устойчивостта на интереса към споменатите отношения е тяхната историческа коренност, т.е. антагонизмите и взаимодействията на страните са възникнали в доста древни времена.
Един мой приятел теолог веднъж каза, че християнството не е нищо друго освен „реформиран юдаизъм“. Не съм експерт в тази област, но е ясно, че Танахът в малко модифициран вид е включен в Свещеното писание на християните. Коранът също е вид преосмисляне на основите на юдаизма. И ислямът, и християнството в продължение на векове се опитват по всякакъв начин да се „отрекат“ (извинявам се, че използвам термина на една от религиите) от своя източник. Но как можете да се отървете от родилния белег на лицето си. Между християнството и исляма има повече от хиляда години конфликт с дълги кървави етапи. Няма да задълбаваме повече в историята – това може да стане обект на анализ друг път. Нека да разгледаме текущата ситуация.
Отношението на Европа към Израел се промени от положително към критично. „Вината“ за това лежи върху петрола, върху огромните финансови ресурси, които са концентрирани в мюсюлманските страни производителки на петрол, върху непрекъснато нарастващата мюсюлманска диаспора в Европа, върху християнския антисемитизъм, вкоренен в общественото съзнание на европейските страни, върху прехвърлянето на техните цивилизационниопит и поглед върху специфичните проблеми на друг цивилизационен регион.
По принцип Израел не представлява голям интерес за Европа (освен ако не започнем да добиваме шистов петрол, чиито запаси, казват, са сравними с петролните запаси в Саудитска Арабия), а отношенията с ислямския свят са в центъра на европейските интереси. И тук политическата стратегия на Европа се влияе от две поредици фактори: външноикономически интереси и най-популярните идеи в европейските страни за идеалния световен ред.
Трябва да се каже, че когато тези две поредици от фактори се сблъскат, понякога се получава странен резултат. Пример за това е европейската политика в постсъветското пространство. Наличието на петрол в някои постсъветски републики по някакъв начин притъпява критиките на техните антидемократични институции от Запада, липсата на петрол в други, напротив, стимулира негативното отношение към тях (Азербайджан - Белоболгарсия).
В Близкия изток има петрол и дори много. А Европа е заинтересована да развива отношенията с този регион. Изгражда своята политика върху демонстрирането на национално-религиозна толерантност и християнска толерантност. В същото време насърчава онези движения, които й се струват "демократични". Европейските политици смятат, че мюсюлманите ще разберат ползите от подобни отношения и демократичната трансформация ще направи Близкия изток като Европа.*
Те, подобно на християнските мисионери в европейските колонии, са готови, ако се наложи, насилствено да насадят своята религия в Европа. Самият Близък изток най-вероятно е в навечерието на религиозни войни. На първо място, това е конфронтация между сунити и шиити. Какво ще бъде то, "горещо" или "студено", сега е трудно да се каже.
Друга страна на посочения триъгълник е Израел. Тойсе възприема от други страни от Близкия изток като "треска", заседнала в "тялото" на мюсюлманския свят. Израел не застрашава основите си, но доставя неприятни усещания, от които човек би искал да се отърве (но не работи). На европейците изглежда - премахнете тези неприятни усещания от „тялото“ на мюсюлманите и противоречията между тях и другите цивилизации ще изчезнат. Каква наивност. Те не разбират, че всички оплаквания за Израел от официалните представители на мюсюлманските страни отдавна са се превърнали в мантра, която трябва да се повтаря, точно както владетелите на някои европейски държави през Средновековието са се заклели, когато са се качили на престола, за да се „борят със Светите земи“, без да предполагат никакви реални стъпки. Арабските елити са наясно, че Израел не застрашава нито тяхната власт в собствените им страни, нито тяхната религия. Но истинската заплаха идва например от шиитите, които се стремят да разпространят своите идеи и власт над целия мюсюлмански свят.
Каква е политиката на Израел при тези обстоятелства? Струва ми се, че инициативата на външния министър Авигдор Либерман не е достатъчно забелязана и оценена от обществото. Той предложи палестинският проблем да се реши в преговори не с Абу Мазен, а с умерени сунитски режими. Тази външнополитическа концепция разкрива редица реални перспективи пред Израел.
Първо, Абу Мазен сам по себе си не представлява никого и нищо. Срокът за преизбирането му отдавна изтече. Тя няма не само електорална, но и собствена икономическа база. Целият му бизнес се основава на набирането на средства за борба с Израел. Нейното поведение зависи изцяло от позицията на арабските страни.
Второ, прилагането на тази концепция ще означава, че Израел става не „чужд елемент“, аорганична част от Близкия изток. Страните от Персийския залив разполагат с огромни финансови ресурси, но от гледна точка на военни технологии не са в състояние да издържат на експанзията на Иран. Ако такава мощна военно-технологична държава като Израел е на тяхна страна, това коренно променя регионалната ситуация. Освен това се откриват добри възможности за икономически просперитет: финансовите и петролните възможности на арабските страни, от една страна, и новите технологии, съчетани с политическите и икономически връзки на Израел, от друга. Неотдавнашният спад на цените на енергията показа, че просперитетът не може да се изгради само с нефт.
И накрая, трето, облаците напускат небето на европейско-израелските отношения. Европейците отново имат възможност да разберат, че не евреите са виновни за всичко.
* Относно световния ред. И американците, и европейците са доста наивни. Спомням си разговора ми с американски дипломат по време на втората иракска кампания. На съмненията ми относно готовността на Ирак да въведе там демократични институции, той отговори, че Съединените щати ще се стремят дори водачите на диви племена да бъдат избирани от народа. (Как да не си спомня концепцията за преход от феодализъм към социализъм). Последвалите след това кървави събития в Ирак показаха, че въвеждането на западни идеи в политическите институции на друга цивилизация (при това на различен етап от развитието) е изпълнено с драматични последици.