Ох, искам да отида на море! - защо чувствам как се тревожи без мен
— Какво е суета? — Само си представете: тресавище, пясък, лек бриз развява косите ви… Представете си?
— Момиче, мога ли да те закарам? — Благодаря ви, вече летя.
— Имах предвид превоз? — Затова казвам, вече имам превоз.
- Просто съм в колата ... - И съм на седмото небе.
— Защо всички тук са щастливи, освен мен? — Защото са се научили да виждат изящество и красота във всичко — отговорил Учителят. — Защо аз не мога да видя това изящество и красота? — Защото не можеш да видиш отвън това, което не можеш да видиш вътре.
Защо има толкова много нещастни хора наоколо? Как стана така, че не сме наясно със себе си: не виждаме, че сравнявайки, съмнявайки се или връщайки се към предъвканото преживяване, пропускаме настоящия момент, Живота? че живеейки не по вкуса си, развиваме конфликт със себе си, но смятаме, че причините са външни. Защо се случва така, че преставаме да Бъдем и контролираме само себе си, другите? несвободата вече е широко разпространена sad-maza, някакъв масов процес. И ако се опиташ да пуснеш юздите - да оставиш потока на живота да мине през теб, да не задържаш талантите в себе си - те ще вкиснат, а не да седиш с часове в тежки мисли - нужна е секунда, за да просветнеш, просто да видиш неизмислени факти, да приемеш, да позволиш на всичко да се случи така, както се случва и да продължиш напред?
... и тогава някак си изведнъж започваш да цениш всеки момент, себе си, а не да се бориш или да чакаш ... Просто изведнъж започваш да се изненадваш от себе си и става важно да говориш със себе си за най-важното, а не да успееш или, напротив, да го избегнеш. Защото, когато сме сами, ние сме свободни. Често ли се питаш: душа моя, добре ли си?-Прости ми, съвсем забравих за теб ... и чуваш ли в отговор: Тук съм, тук съм!
помните ли притчата за Бокуджу?:
Майсторът Бокуджу живеел в пещера и често казвал на глас през деня или нощта: „Бокуджу? и тогава самият той отговори: „Тук съм“. Учениците тихо му се смееха. Но през последните години от живота си той вече не се наричаше по име. Веднъж учениците го попитали: - Защо спря да го правиш? А той отговори: - Преди се губех, затова питах, но сега няма нужда. Бокуджу винаги е тук.