Оливър Кромуел - Известни британци
Кромуел по това време вече беше на 40 години, освен това нямаше военен опит, но именно той беше номиниран като военен организатор и лидер на пуританското движение. Оливър става известен с радикално пуританските си възгледи в Дългия парламент, като се застъпва за пълното унищожаване на епископата, а в цяла Източна Англия е известен и като борец за правото на църковните общности да избират както своите свещеници, така и онези форми на религиозен живот, които подхождат на тази общност.
Кромуел винаги запазваше място в парламента и се появяваше там веднага щом се представи възможност. През 1644 г. той изиграва ключова роля в приемането на „Бил за себеотрицание“, според който членовете на парламента, които заемат командни постове в армията, трябва да ги напуснат, за да може нова кръв да потече в армията. Това отваря пътя за назначаването на Томас Феърфакс за главнокомандващ. Кромуел беше готов да се откаже от командните си правомощия, но, отстъпвайки на настояването на Феърфакс, той остана да участва в битката при Насеби.
Скоро стана ясно, че Камарата на общините и жалките остатъци от Камарата на лордовете се стремят да наложат твърда презвитерианска структура на цялата Англиканска църква и да уволнят войниците, без да им плащат задоволително възнаграждение за тяхната служба. Първоначално Кромуел се опита да действа като посредник между парламента и войниците, но в крайна сметка направи избор и свърза бъдещата си съдба с армията. Той положи големи усилия, за да постигне споразумение с краля. Кромуел не възразява срещу издигането на презвитерианската църква в ранг на държава, но настоява, че пуританските секти също могат да съществуват. Оливър Кромуел действаше като посредник в самата армия, опитвайки се да убедирадикали, които искаха да въведат демократична република, че още не е дошло времето за такива революционни промени.
Дори след смъртта си личността на Оливър Кромуел не остави хората на мира. През 1661 г., след Реставрацията, роялистите извадиха балсамираното тяло на великия командир от Уестминстърското абатство и го окачиха на бесилото за престъпници в Тайбърн, след което изгориха и смесиха с пепелта, докато главата беше набодена на кол в Уестминстър, където остана до края на управлението на крал Чарлз II. Но да заличат постигнатото от този човек, те не успяха.