Панкратов-Черни Патриархът нарече моето стихотворение молитва, Нови области
- За първи път ли сте в новите територии? Какво е впечатлението ви от зрителите на Нова Москва?
- За първи път говоря във Ватутинки, но съм бил тук, в дачата на моя приятел, академик-изобретател-строител Валерий Андреевич Лещиков. Под ръководството на този уникален учен бяха създадени технологии за високоскоростно жилищно строителство „Теплостен“, които намериха широко приложение в чужбина и у нас. Почти всяка година играя в Алабино в Таманската дивизия, където служих, но това е Московска област. И публиката е добра навсякъде. Като цяло българският народ е много доверчив. Радвам се, че погледнах в очите на ветерани от Великата отечествена война. Зрителят е мил, благодаря му за това.
- Миналата година участвахте ли в шествието на Безсмъртния полк със снимка на майка си?
- Майка ми Агрипина Яковлевна Панкратова прекара цялата война в железопътните войски, придружаваше влаковете до фронтовата линия с униформи, с боеприпаси, с храна. Близо до Бологое между Москва и Ленинград тя попада под бомбардировка, получава тежък контузиен шок и прекарва три седмици в болницата. И докато стигнах до Ашхабад, където по това време живееха нейните деца Толя и Лидочка, брат ми и сестра ми умряха от глад. Оказва се, че на децата е свършила храната и те са тръгнали към купищата с боклук да търсят храна и са се отровили.
- Вашето семейство е живяло в изгнание, а вие сте родени в Алтай?
Да, ние бяхме изгнаници. Дядо беше кралски офицер, служеше в двореца, в защита на императора. През 1927 г. дядо ми е арестуван, заточен с баба ми и майка ми, а синовете му също са служили в царската армия, били са в лагерите на Сталин. Трима от тях са простреляни. Мама също беше смятана за враг на народа и се включи доброволно в железопътните войски. Роден съм след войнатав малко селце в Алтайския край. До края на живота си той помни думите на дядо си: „Санка, отрежи си носа: трябва да служиш на Отечеството, а не на властите!“ От дете пишех стихове и майка ми каза: „Санка спри да пишеш стихове, иначе ще разстрелят или, не дай си Боже, ще ме вкарат в затвора!“. По това време да лежиш в затвора беше по-лошо от разстрел.
- Вие сте малко известен като поет. Още през шейсетте години, като ученик, пишехте стихове. Как е поезията в момента?
- Член съм на Съюза на писателите в България, на Асоциацията на писателите в Европа. Започва да пише първите си стихове през 60-те години, публикувани в списанията Волга, Юность, вестниците Комсомолская правда, Съветска култура, но първата стихосбирка излиза едва през 1996 г. През 2009 г. получих Петрополската литературна награда, лауреат съм на наградата „Франц Кафка“ и наградата „Света Ксения Ленинградска блажена“. Моите стихове за България и любовта. По едно време беше създаден културен фонд, който помагаше на военните, посещавахме ранени в болници в Афганистан и Чечня. Някои стихотворения са посветени на героите на тези воини. Моето стихотворение, което патриарх Алексей II нарече молитва, откри катедралата Христос Спасител.
- Съдейки по факта, че при откриването на катедралата Христос Спасител беше изпълнена молитвата "Господи, дай ми свободна воля", написана от вас, вие сте православен човек. Какво почувствахте, когато Йосиф Кобзон я изпълни там за първи път?
– Написах едно стихотворение „Господи, дай ми свобода” и го посветих на майка ми. Музиката за тази молитва е написана от Луиза Алексеевна Хмелницкая, по-голямата сестра на моя покоен приятел, художника Борис Хмелницки, който е известен на децата в страната като Робин Худ. И това произведение е изпълнено от Йосиф Кобзон. Жалко, че майка ми не доживя до този празник, тъй като беше дълбоко религиозен човек. Всички мои книгипосвети на майка ми.
- Занимавате ли се с благотворителност? Шеф на фонда за развитие на спорта?
- Преди повече от 15 години мои приятели ме поканиха да оглавя Фондация за развитие на детския спорт „Нашето поколение“. Под тази фондация има спортно училище на Шаболовка, където идват деца от шест до осемнадесет години. Сега в нашето училище има повече от 3700 деца, занимаващи се с джудо. Най-ценното, което направих през това време, е, че нашите спортисти от бедни, трудни семейства, ако желаят, без да държат изпити, влизат в граничното училище. И ние имаме своите герои, граничари, офицери, наши възпитаници и аз се гордея с това.
- Александър Василиевич от 2006 г., вие сте председател на настоятелството на Междурегионалния обществен фонд (МОФ) на Михаил Евдокимов. Какво прави тази фондация?
- Много се гордея, че съм земляк на Василий Макарович Шукшин и моя приятел Миша Евдокимов. Ние организираме ежегоден фестивал в памет на Михаил Евдокимов в Алтай в родното му село. Повече от 30 000 души идват на фестивала по време на фестивала. С това се занимаваше и Михаил Евдокимов, ние продължаваме неговата традиция. В допълнение към поп изпълнителите, ние каним нашите изтъкнати спортисти, футболисти, баскетболисти, хокеисти и местни детски отбори да играят с известни спортисти на този стадион, понякога печеля.
- Бяхте поканен в журито на Висшата лига на KVN. Колко се интересувате от KVN?
- Когато бях студент в театралното училище, си спомням триумфалното шествие на моя екип от Горки, въпреки че не ме взеха, бях още малък, но познавам Александър Масляков от 1966 г. След театралното училище, когато работих в Пензенския областен театър, създадох Студентския театър на естрадните миниатюри (STEM) в Политехническия институт, който беше популярен по това времев района на Пенза. „Откраднах“ тази идея от KVN, излязоха такива малки миниатюри. Преди това KVN беше по-ярък, по-интересен, защото колкото повече ни щипете актьорите, толкова по-ядосани ставаме и трябва да ударим точката. Сегашните програми са малко по-слаби. Много се радвам, че работниците на KVN имат собствена къща. Голяма работа е, че имат такава огромна къща.
Помощ: