Пирати от Средиземно море - Пирати и тамплиери
Крайбрежието на Испания, отделено с естествена граница от страните от Африканския Магреб, в продължение на векове е страдало от атаки на сарацински пирати, които принуждават жителите им да изградят редица защитни структури по крайбрежието на Средиземно море. Все още има поговорка на испански за маврите на брега, която описва опасна или тревожна ситуация. Въпреки това през 14-ти и 15-ти век е имало и андалуски, валенсийски или каталунски пирати, които са оспорвали водите на Средиземно море от генуезките и провансалските корсари и понякога са влизали в конфликт с мюсюлманските пирати. Подобна дейност, съчетаваща пиратство с търговия и контрабанда, е извършвана от португалски пирати, които имат африканска база в Сеута. За да бъде картината пълна, е необходимо да споменем пиратите от Навара, Майорка и Сардиния, които са плавали по тези води. Етническата и религиозна хомогенност не е необходимо условие за избор на екип и често пленените сарацини стават членове на екипажа на европейските кораби, а капитаните на мюсюлманските кораби сключват договори с християнски наемници. Типичен пример за такава непоследователност е историята на каталунския пират Бартоломео Перпини, който през втората половина на 15-ти век държеше валенсианската морска търговия на разстояние, като плаваше през мюсюлманската държава Гранада.
Преди откриването на Америка основната печалба на испанските пирати, които, разбира се, не пренебрегваха грабежа на храна, оръжия и богати ориенталски стоки, беше донесена от търговията с роби и те заловиха роби, ограбвайки не само мюсюлмански кораби, но и кораби и пристанища на други християнски сили. Поради тази причина основната цел на битките в морето беше да се освободят подходите към крайбрежните селища, където освен моряците от вражеските кораби можеше да се пленятжители на градове и села, земеделци и овчари от околните полета. Търсенето на роби беше много голямо, тъй като поради продължителната пауза в Реконкистата, неуспехите на кръстоносните походи и ужасните епидемии от черна чума, броят на евтината работна ръка и робската работна ръка, необходима за груба и тежка работа, която буржоазата и сеньорите не можеха да извършат, беше рязко намален.
Доставянето на чужди роби на кралствата на Иберийския полуостров се превръща в изключително доходоносен бизнес, от който представители на новата буржоазия забогатяват в пристанищни градове като Барселона и Севиля. Сред благородните каталунски пирати се открояват такива личности като известния Роджър де Лурия, който няколко години задържа корабите на херцога на Анжу, дългогодишен враг на графовете на Барселона, или Конрад де Ланса, който многократно прави успешни набези в пристанищата на берберите, или Гилем Кастелно, който започва борбата за присъединяването на Аликанте към арагонската държава. Също така е необходимо да се спомене валенсианският пират Хайме Виларогута, който стана известен със своите ексцесии. Семейството му натрупа огромно състояние и се радваше на голямо влияние до такава степен, че семейство Виларогут ръководи движението за отделяне на Каталуния през 15 век, подкрепяйки граф Урхела, който се противопостави на Сентели, съратниците на арагонеца Фернандо де Антекера.
Пример за типични андалуски пирати са братята Мартин Алонсо и Висенте Янес Пинсон, моряци от Палос де Могер (Уелва), разположен близо до устието на река Тинто, които са се занимавали с морски грабежи край бреговете на Каталуния. Мартин пътувал по време на своите пътувания дори до Ламанша и Азорските острови, където можел да срещне Христофор Колумб, който плавал приблизително на същото място. Вероятно единият от тях - или Колумб, или Пинсън - е бил тамплиер и е посветил другия в тайните на ордена, новъзможно е и двамата да са принадлежали към ордена и срещата им да не е случайна. Известно е само, че впоследствие и двамата братя на Пинеон станаха част от първата експедиция на Колумб. Някои изследователи смятат, че католическите крале (Фердинанд и Изабела) са ги наказали за зверства по този начин, според други Орденът на храма, който действа нелегално, ги инструктира да „открият“ Америка, което ще бъде разгледано по-подробно по-долу.
В края на 15 век католическите крале решават да забранят плаването на корсари под техните знамена. Известно е, че Фердинанд и Изабела безпрекословно изпълняваха волята на папата, който винаги се отнасяше много студено към пиратите, много от които по някакъв начин бяха свързани с подземния орден на тамплиерите. Каквато и да е причината за забраната на корсарството, резултатът е, че Средиземно море е доминирано от берберийски пирати, служещи на Османската империя. Турският пират от гръцки произход Хаир ад-дин, когото италианците наричали Барбароса заради рошавата му червеникава брада, заедно с брат си Арудж, който бил на служба при могъщия султан Сюлейман Великолепни, поставили нови основи на пиратския бизнес. На Червенобрадите им хрумва брилянтната идея да наемат дребни мюсюлмански пирати по бреговете на Магреб, които работят за себе си, и множество бивши корсари от Европа, останали без работа след указ на католическите крале, за да формират огромна пиратска флота, която да тръгне на пиратски лов под знамето на Османската империя. Първата му успешна кампания е прогонването на испанците от алжирския остров Пеньон, след което Хаир ад-дин е награден с титлата паша на Алжир. Той веднага възстановява и разширява алжирското пристанище, превръщайки го в централна база на магребските пирати в Средиземно море. Алжир под управлението на Хайр ад-дин процъфтява и съдържа множествоефективна флота, която участва в кървави битки и сключва временни съюзи със сицилианските тамплиерски пирати. Защитата на пиратите от турските султани достига такива висоти, че през 1534 г. Барбароса е назначен за главен адмирал на Османската империя и получава на свое разположение огромна флота, с която завършва завладяването на Тунис.
Междувременно Сюлейман завладява всички нови европейски територии по суша, превзема Белград и побеждава унгарския крал Луи II, заобикаляйки Виена по река Дунав. Войските на император Карл V (който носи името Карл I в Испания) успяват да отблъснат тази офанзива и да предотвратят падането на австрийската столица. Но отстъплението на Сюлейман не означава, че той е престанал да заплашва Европа и още повече не означава загуба на абсолютно господство в Средиземно море от пирата Барбароса, по това време вече адмирал на императорския флот.
Неуспешно отмъщение на тамплиерите
Тези, които вярват в съществуването на таен съюз между Сюлейман и тамплиерите, цитират като аргумент атаката на турската флота под командването на адмирал Драгут, наследника на Хаир ад-дин, на остров Малта през 1565 г., в която участват 200 бойни кораба и 5000 най-добри войници. Известно е, че рицарите хоспиталиери, вечните врагове на рицарите тамплиери, след провала на кръстоносните походи бягат на този остров, където техният орден получава името Малтийски. Възможно е три века по-късно тамплиерите да са искали да отмъстят за интригите на ватиканските хоспиталиери, като убедят Сюлейман да завземе острова, който им служи като база. Но за изненада на турците, малтийците, под командването на техния велик магистър Ла Валет, успяват да отблъснат удара.