Писма до майка (Игор Теряев 2)
Мислейки все повече за миналото и настоящето, бях твърдо убеден, че всичко добро в мен дължа на майка си.
При последното си посещение в Рига майка ми ми подаде доста тежък пакет: „Това, синко, е твое!“ Отворих пакета и ахнах: съдържаше всички (всички.) писма, телеграми, известия, подредени по години и номера и спретнато подредени ... Много благодарих на майка си, без още да си представя какво щастие е да се потопиш в миналото, в младостта. И през зимата, в дълги свободни вечери, започнах да препрочитам какво е написал младият мъж, после младият мъж, после зрелият мъж на майка си и сестра си. Върнах се четиридесет и пет години назад. Какво липсва на тези крехки пожълтели листове с избеляло мастило? Въпроси за здравето, за работата на майка ми, за обучението на сестра ми; истории за живота на екип от кадети, описание на природата на Централна Азия, отговори на въпроси ... Това е естествено, защото. и майка, и сестра, и не исках да губя „духовната връзка“ помежду им, но исках да продължа да се „раждам“ и се интересувах от всичко, което се случва в живота ни отделно един от друг. Но... имаше и нещо уникално: свежи впечатления от опознаването на небето, от първия самостоятелен полет, от скокове с парашут. Усещане за радост от участието в аматьорски концерти, от първите доклади от името на командата до служителите на предприятията по празниците. Колко ценни са тези младежки емоции! Спомних си и посещенията на нас, кадетите от военно училище, в домове за сираци. Децата сираци алчно се вкопчваха в нас, „военни чичовци“, които не пестиха обич и топлина към тях, четяха приказки и играеха с децата. Ние, от друга страна, не сме обикновени бавачки, познати им, и неволно за момент заменихме родителите на децата. Напомня ми за писма и срещи с местни тийнейджъри, които вече са на четиринадесет и петнадесетГодини наред те работеха наравно с възрастните на полето, помагаха на майките си да изкарват прехраната за себе си и за по-малките, като по този начин компенсираха труда на бащи, които не са се върнали от войната или са били осакатени в окопите.
Събуден от тези писма и чувства, изпитани от часови на пост. Дъжд, вятър, тъмнина. Редки фенери осветяваха паркинга на охранявани самолети и редици от кутии с все още несглобена авиационна техника и трябваше да слушаме внимателно воя на вятъра, звъненето, почукването на знаците, висящи на капаците, и да се опитаме да не пропуснем шума на локви под краката на евентуален враг, търсещ новост - реактивен изтребител. Планините са наблизо и от тях могат да се спуснат шпиони, за което командирите постоянно ни предупреждаваха. Те дори не покриваха главите си от дъжда с качулката на брезентов дъждобран, за да слушат по-добре звуците на околния свят. Минаха два часа в напрежение и изведнъж... чисто хвърчене на вода и кал под нечии ботуши. „Спри! Кой отива?" Пушка в готовност. И познат глас в отговор: "Разпръскване със смяна!" Колко лесно и радостно стана. И тогава, на топло и сухо, на койките на караулното помещение, с глави, отпуснати на „най-меката възглавница на света – противогаз”, никой не се оплакваше от безсъние. Веднъж, два часа нощна смяна, търсих "нарушител" на паркинга на самолета, който "пилеше" нещо в самолета. В топла, тиха нощ, понякога се появява неразбираем звук, преследващ часовия. И го намерих, размирника. Това беше бръмбар, който влезе във въртящия се винт на витлото (в метална полусфера-конус) и се опита да се освободи. Безвреден бъг, който искаше да се освободи от нелепия си плен, остърга този готвач вътре и в тишината, периодично появяващото се триене разтревожи и подсказа интригите на враговете на страната.
Спомних си от писмата до майка ми и околос какъв възторг научихме текста и мизансцените на пиесата "Последните граници" в драматичния кръг под ръководството на "режисьора" старши лейтенант Шлафман. Занятията на кръга се провеждаха след работен ден на строителна площадка. Уморени, премръзнали, мокри, под очарованието на шегаджия и веселяка – нашия режисьор, ние неволно се ободрихме и се опитахме да „влезем в образите на героите“, които се готвихме да изиграем. И в крайна сметка пиесата продължи, събирайки зрители както във Фрунзе, така и в гарнизона Степное. Не мога да преценя артистичната страна на постановката, но залите бяха пълни и аплодисментите бяха горещи. Радваха се зрителите и нашите командири, само моят приятел Боря много страдаше, към когото, затоплен в палатка под две одеяла, две палта и две технически якета в общия ни „пашкул“ (двама спахме), допълзях след репетиции в полунощ, премръзнал и студен до синьо.
Буквите ме подсетиха, но Боря помни ли как бяхме измъчвани от жажда, когато събирахме снаряди на полигона в Отар? Изведнъж в степта се натъкнахме на къща, близо до която имаше кладенец без кофа на въже. При обаждането ни от сградата изскочи казахстанка, която изобщо не разбираше български. С жестове поискахме кофа. Тя се усмихна, кимна разбиращо и изнесе от къщата кофа кумис и халба. За първи път опитахме чудесна напитка. Любезната домакиня напълно отхвърли желанието ни да платим. В знак на благодарност й пожелахме много здраве и здраве и тръгнахме да събираме гилзи, усещайки, че кумисът не само утолява жаждата, но и „развеселява“.
Много неща бяха забравени, изгладени в паметта и запечатани по съвсем различен начин от това, което едно осемнадесетгодишно момче го възприемаше. И какви размисли, разсъждения... Времето и ситуацията бяха съвсем други... Още веднъж ти благодаря, мамо! Ние те помним мъдър, грижовен, отворен към всичкодуша. Нисък поклон пред вас!
Едва след като препрочетох писмата, запазени от майка ми, разбрах, че това е безценен подарък - пресен спомен от целия ми живот се върна при мен като бумеранг.