Платон се смята за автор на първата комунистическа утопия, човекът Сократ
Учението на Платон е философски идеализъм. И Платон с право се смята за основател на това направление във философията. Философският идеализъм е признаването на първенството на идеалното над материалното. Идеализмът е прието да се разделя на обективен и субективен в зависимост от това дали се търси идеалната основа на света в самия човек като субект или във външния за него обективен свят. Но нека веднага да уточним факта, че тези две форми на идеализъм не могат да се разглеждат като равни и независими една от друга. В крайна сметка индивидът е доста нестабилна и нестабилна опора за обосноваване на природата на идеала. Следователно субективният идеализъм има тенденция да се развива към обективен идеализъм, както се случи например с английския мислител от 18 век Д. Бъркли. А този, който настоява за човека като мярка на всички неща, е в задънените улички на крайния субективизъм, който посочихме във връзка с учението на Протагор.
Що се отнася до учението на Платон, то преодолява неяснотите в позицията на Сократ, който, както знаем, казва, че душата притежава истината. Но обективността на истинското познание изобщо не е същата като обективността на света около нас. Обективността на нещата се потвърждава от нашето сетивно възприятие, тъй като, възприемайки нещата, ние сме убедени в тяхното реално съществуване. Що се отнася до обективността на истината, която притежава душата, тя е от друг вид. Тази обективност се изразява в това, че това знание има качествата на нещо вечно и неизменно и също така задължително ни диктува определена линия на поведение.
Пред нас е първата идея за идеалното като противоположност на материалното. Идеалността на душата вече тук по същество се състои в нейната нематериалност. И този негативизъм е исторически и логически необходима стъпкаразвитие на концепцията за идеала. Друго нещо е, че душата, от гледна точка на Сократ и Платон, в никакъв случай не е безплътна. Следователно тя противопоставя тялото като общо на частното, а не като безплътното на телесното. Противопоставянето между безплътното и телесното се появява едва в учението на Аристотел. Освен това понятието материя също се появява едва при Аристотел. Следователно при Сократ и Платон намираме по-скоро първата идея за идеала, а не неговата теоретична концепция. Не напразно Платон противопоставя идеите и нещата като два свята, поставяйки света на идеите в диалога „Федон“ върху издигнатата част на Земята, а в диалога „Федър“ зад небесния хребет, т. е. в „небесното пространство“.
Платон е първият, който въвежда термина „ейдос“, или иначе „идея“, във философската употреба. "Идея" се превежда от гръцки като "форма", "образ", "форма", "форма". Що се отнася до Платон, неговата „идея“ означава не толкова външната форма, колкото същността на нещо или закона на неговото съществуване. И днес, когато говорим за „идеята“ на нещо, тогава, на първо място, имаме предвид определен общ принцип и закон, който е в основата на редица явления или неща, освен това законът, който изразява не само принципа на устройството, но и създаването на такова нещо. В този смисъл говорим за идеята за парна машина, двигател с вътрешно горене или идеята за верижна реакция.
Никой няма да отрече, че преди човек да се заеме да създаде или създаде нещо, в ума му идва „идея“, тоест идея, която след това е въплътена в определен материал, субстанция от природата, като дърво, метал и т.н. В този смисъл идеите, разбира се, са първични и определящи по отношение на нещата. Нещо повече, подобни идеи са едновременно цел на човешката дейност.
Именно този ход на мисли по същество формира основата на теорията на идеите на Платон, в която основнитематериал за размисъл е светът на нещата, създаден от човека за човека. Тук се доближаваме до въпроса за оригиналността на Платоновия идеализъм. Факт е, че със своето учение за идеите Платон се опитва незабавно да отговори на два от най-важните въпроси, поставени от неговите предшественици. Първата е поставена от „физиолозите“ и нейната същност е в обяснението на родовата оригиналност на нещата. Второто възниква в учението на Сократ, за когото основното е да разбере природата на хората, а не на нещата. Както вече споменахме, още при Сократ става дума за
особен вид необходимост, когато действията на човека се определят от причина под формата на цел и идеал. Това се случва в света на културата, а това не може да бъде в природата. Но ако начинът на живот на хората се проектира върху природата, тогава нещата, като хората, ще имат идеали, ще се стремят към съвършенство и ще подражават на вечните модели.
Като цяло това се случи в учението на Платон, в който светът на идеите съдържа, от една страна, съвършени примери за неща, а от друга - идеалите на човешкото поведение, т.е. добродетелите. Нещата в учението на Платон "имитират" техните идеи като определени модели. И по силата на такова "участие" една изменчива вещ остава себе си и не губи връзката си с рода. Но трябва да се има предвид, че много преди платонизма митът вече е проектирал човешката дейност върху боговете като демиурзи. Боговете създават природата в митовете на гърците, по аналогия с това как хората пренареждат своята непосредствена природна среда. Отношението на боговете към природата в мита като цяло е копие на отношенията между хората. Но за Платон тези действия на боговете не са мит в нашия смисъл на думата, а реалност.
В доктрината на идеите на Платон логиката никога не печели окончателна победа над митологичното мислене. В този случай не само логиката коригира мита, но и митъткоригира логиката на Платон. И в това парадоксално за съвременния човек взаимодействие е една от особеностите на Платоновото учение за света на идеите.
Идеята има особен статут в платонизма. Отразена в мисленето на човека, тя се превръща в концепция и, определяйки отношенията на нещата, действа като тяхна същност. Така Платон радикално и дългосрочно решава въпроса за критерия за истинността на нашето познание в духа на рационализма. Но гаранцията за това съответствие е поглед към същността на природния свят през призмата на същността на човека. Нещата в платонизма се оказват стремеж към идеята като някакво съвършенство, както всеки достоен човек се стреми към идеала. Признавайки, следвайки Сократ, че човекът се ръководи от идеала за доброто като негова първоначално дадена същност, Платон прави това основа за съществуването на природните неща. Платон проектира върху природата определянето на човека от морален идеал, брилянтно отгатнат от Сократ. Феноменът на идеала, разбира се, вече е открит от Сократ. И това, което обикновено се нарича обективен идеализъм, е проекция на идеалната решителност, присъща на човека, върху целия свят, върху Вселената.
И така, исторически Платон става баща на идеализма в класическата философия. Нещата в неговото учение се запазват чрез "общение" с идеи. А ролята на „хора”, който той нарича „лекар” – а всъщност той е първообразът на материята в учението на Платон – е несравнима с влиянието на идеите върху формирането на нещата. Но обективният идеализъм е свързан не само с утвърждаването на примата на идеала над материалния свят. Последователният идеализъм вижда в идеала самодостатъчна основа на битието, наричана във философията "субстанция". И за разлика от материализма, последователният идеализъм смята такава основа за безплътна субстанция, която няма никакви качества, както ивремеви и пространствени параметри. В този смисъл учението на Платон, където светът на идеите се намира в „небето“, където душата се издига на криле, не може да се счита за класически идеализъм, който ще тържествува с идването на християнството.