Плеханов Георгий Валентинович
Плеханов Георгий Валентинович (псевдоним Н. Белтов и др.) [29. 11 (11.12). 1856, стр. Гудаловка, сега Липецка област, - 30. 5. 1918 г., Питкеярви близо до Териока, сега Зеленогорск, Ленинградска област; погребан в Петроград], български теоретик и пропагандатор на марксизма, ръководител на българското и международното работническо и социалистическо движение.
Плеханов установи тесни връзки с много представители на западноевропейското работническо движение, активно участва в работата на 2-ри Интернационал от момента на основаването му (1889 г.), се срещна и беше близо до Енгелс, който високо оцени първите марксистки произведения на Плеханов, одобри дейността на групата за освобождаване на труда. През пролетта на 1895 г. Плеханов за първи път се среща с Ленин, който е пристигнал в Швейцария; започват контакти между групата за Освобождение на труда и марксистките организации в България. Плеханов се включи в борбата срещу либералния популизъм, "легалния марксизъм", "икономизма", разобличи отстъпничеството на Е. Бърнщайн от марксизма. Критиката на Плеханов срещу бернщайнизма запазва своето значение в борбата срещу съвременния опортюнизъм.
От 1900 г. Плеханов участва в работата на първия общобългарски марксистки вестник „Искра“, вдъхновен и организиран от Ленин. Ленин направи значителни изменения и допълнения в проектопрограмата на партията, представена от Плеханов, в резултат на което беше разработен последователно марксистки проектопрограма.
На 2-ия конгрес на РСДРП (1903) Плеханов заема революционна позиция, заедно с Ленин защитава принципите на марксизма и се бори срещу опортюнистите. Но Плеханов не успя да се освободи напълно от бремето на социалдемократическите традиции на партиите от 2-ри Интернационал, не разбра особеностите на революционната борба в епохата на империализма и скоро след това2-ри конгрес премина на страната на меншевизма. По време на Революцията от 1905-1907 г. в България Плеханов заема опортюнистична позиция. Плеханов осъжда декемврийското въоръжено въстание на московските работници през 1905 г., като казва, че „не е необходимо да се хваща оръжие“.
През 1903-1917 г. дейността и мирогледът на Плеханов показват значително противоречие: от една страна Плеханов, меншевик, привърженик на тактическия опортюнизъм, се противопоставя на курса на Ленин към социалистическа революция в България; От друга страна, във философията Плеханов е войнствен материалист-марксист, борещ се срещу буржоазната идеалистическа философия. голям теоретик, с огромни заслуги в борбата срещу опортюнизма, Бернщайн, философите на антимарксизма, човек, чиито грешки в тактиката от 1903-1907 г. не му попречиха в тежките времена на 1908-1912 г. възпяват „подземието“ и разкриват неговите врагове и противници. ”(L e-n and n V.I., пак там, том 48, стр. 296).
". Единственият марксист в международната социалдемокрация, който критикува от гледна точка на последователния диалектически материализъм невероятните пошлости, които ревизионистите произнасят тук, е Плеханов” (пак там, том 17, стр. 20). Меншевизмът на Плеханов обаче оказва отрицателно влияние и върху неговите философски трудове (вж. пак там, том 18, стр. 377, бел.).
В годините на реакцията Плеханов се изявява като противник на ликвидаторството, богостроителството, боготърсенето, махизма. По време на Първата световна война споделя социал-шовинистически възгледи. След Февруарската буржоазно-демократична революция от 1917 г. Плеханов се завръща в България. Начело на социалдемократическата група "Единство" (създадена през 1914 г.), той подкрепя буржоазното временно правителство, неговата политика на "война до победен край", противопоставя сеБолшевиките, курсът на Ленин към социалистическа революция в България. След като посрещна отрицателно Октомврийската революция от 1917 г., Плеханов обаче отказа да подкрепи контрареволюцията.
Плеханов е виден и ярък философ марксист, виден енциклопедично образован учен, изследовател в областта на историята, икономиката, социологията, естетиката, религията и атеизма, ярък публицист.
Литературното наследство на Плеханов по инициатива на Ленин става обект на задълбочено изследване. По решение на съветското правителство съчиненията на Плеханов са публикувани през 1920 г.; неговата библиотека и архив, които са били в чужбина, са събрани и транспортирани в Ленинград, в създадения Дом на Плеханов (като част от Държавната библиотека на името на М. Е. Салтиков-Шчедрин). Предприема се издаването на „Литературното наследство“ на Г. В. Плеханов (продължава под заглавието „Философско-литературно наследство“). Ролята на Плеханов в историята на марксизма и неговата философия е определена от Ленин: „. човек не може да стане съзнателен, истински комунист, без да изучава — а именно да изучава — всичко, написано от Плеханов по философия, тъй като то е най-доброто в цялата международна литература на марксизма” (пак там, том 42, стр. 290); Статиите на Плеханов по философия трябва да бъдат включени в „. поредица от задължителни учебници по комунизъм” (пак там, прибл.).
Критикувайки идеализма и агностицизма на Кант и неокантианците, Плеханов подчертава познаваемостта на света, въпреки че има някои неточни формулировки по този въпрос (например безкритично отношение към „йероглифите на теорията“ и др.). В трудове, насочени срещу махисткото увлечение и религиозните търсения в България, Плеханов пише, че „. Мачизмът е само берклиизъм, леко видоизменен и пребоядисан в цвета на „естествознанието на 20 век” (Избр. филос. произв., кн. 3, 1957, с. 261).Плеханов не разкрива връзката на махизма, неокантианството и други идеалистически течения с кризата в съвременната физика, не обръща внимание на революцията в естествознанието, не разработва основните проблеми на диалектиката като наука, логика и теория на познанието (вж. В. И. Ленин, ПСС, т. 29).
Като приемник и продължител на традициите на материалистичната естетика на Белински, Чернишевски, Добролюбов и други, Плеханов пише, че „. отсега нататък критиката (по-точно научната теория на естетиката) ще може да върви напред само като се опира на материалистическо разбиране на историята” (Избр. филос. произв., кн. 5, 1958, с. 312). Изхождайки от това, Плеханов разглежда много проблеми на естетическото отражение на реалността, историята на изкуството и естетическата мисъл. За първи път в марксистката литература той критикува биологичните концепции за произхода на изкуството, като твърди, че изкуството, естетическите чувства и понятия се раждат в резултат на трудовата дейност на обществото, на човека. Изкуството е специфична, образна форма на отразяване на социалния живот на хората в съзнанието на представители на определени класи на обществото. При оценката на художественото произведение критерият за идейното съдържание, житейската правда трябва да се съчетае с критерия за художественост. Плеханов остро критикува буржоазното изкуство. Въпреки някои погрешни позиции в произведенията на Плеханов по естетика (едностранна оценка на работата на М. Горки "Майка", схематично разграничение между Л. Н. Толстой като мислител и като художник и др.), Тези произведения като цяло запазват своето значение в съвременната борба за реализъм и идеологическата природа на изкуството.
Плеханов защитава, продължава и развива материалистичните, атеистичните традиции във философията, революционно-просветителската традиция на българската и западноевропейската обществена мисъл. Ленинсвързано с името на Плеханов, както и с името на Чернишевски, „твърда материалистична традиция в България“.
Философски енциклопедичен речник. — М.: Съветска енциклопедия. гл. редактори: Л. Ф. Иличев, П. Н. Федосеев, С. М. Ковалев, В. Г. Панов. 1983 г.
Съчинения, т. 1-24, М.-Л., 1923-27; Лит. наследство G, V. P., сб. 1-8, М., 1934-40; Група "Освобождаване на труда", сб. 1-6, М.-Л., 1924-28; Любим философия съчинения, т. 1-5, Москва, 1956-58; Библиотечен каталог Г.В.П., с. 1-4, Л., 1965; Философска Лит. наследство на Г. В. П., т. 1-3, М., 1973-74; За атеизма и религията в историята на обществото и културата, М., 1978.
Литература: К. Маркс, Ф. Енгелс и революц. България, М., 1967; Л е-н и Н В. И., ПСС (виж Справ. том, част 1, стр. 471-74); F за m и n и V. A., Филос. наследство на Г. В. П., М., 1956; М и т и н М. Б., История, ролята на Г. В. П. на руски език. и международни работническо движение, М., 1957; И около h при М. Т., Г. В. П. и неговите трудове по история на философията, М., 1960; Чагин Б. А., Г. В. П. и неговата роля в развитието на марксистката философия, М. - Л., 1963; Николаев I. A., Естетика и литература. теория G. V. P., М., 1968; Чагин Б. А., Курбатова И. Н., П., М., 1973; Ч а-г и н Б. А., Развитие на Г. В. П. общосоциолог. теория на марксизма, Л., 1977; И около ч при М. Т., Курбатова И. Н. П., М., 1977.