Последната заповед на Спасителя - дякон Георги Максимов, Катехизация и църковяване
В навечерието на Своето възнесение Господ Иисус Христос каза на учениците Си: „Идете, научете всичките народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да вършат всичко, което съм ви заповядал” (Матей 28:19-20); „Идете по целия свят и проповядвайте евангелието на всяко създание. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен; а който не повярва, ще бъде осъден” (Марк 16:15-16).
И наистина, струва си да се говори за външна, истинска мисия дори с църковен човек, тъй като той, гримасничи, със сигурност ще отговори, че, казват те, разбира се, проповядването на Божието Слово на всички папуаси и китайци не е лошо нещо, но първо ще обърнем „нашите“ към Христос и тогава можем да мислим за „непознати“.
За съжаление тези, които го казват, не разбират или не искат да разберат две неща.
Първо, това означава, че съзнателно отказваме да изпълним заповедта на нашия Господ Исус Христос да проповядваме на ВСИЧКИ народи. Чувайки заповедта на Спасителя, ние мислим не как да я изпълним, а как да оправдаем нежеланието си да я изпълним. С всички произтичащи от това последствия за нашия духовен живот.
Както знаете, пътят, наречен „Ще го направя утре“, води до пътя, наречен „никога“. Като казваме, че ще започнем да проповядваме Евангелието на другите народи едва след като покръстим всички българи, ние с това казваме, че никога няма да го направим - защото е абсолютно ясно, че колкото и добре да проповядваме на „нашите“, те никога няма да станат православни всички без изключение, тъй като в повечето случаи причината за тяхното неверие не е липса на информация за вярата или правилни православни примери, а съзнателен избор. Същото беше и с еврейския народ по времето на апостолите. Ако тогава апостолите бяха решили „да се обърнат първисвои, а после отиват при чужди”, тогава и сега еврейският народ не би бил напълно православен, а всички други народи, включително и нашият, българският, биха загинали в езичеството.
Второ, вътрешната мисия никога няма да бъде успешна без външната. Всеки „наш“ невярващ, на когото ще бъде проповядвано Православието, може с основание да каже: „Вие ме призовавате да живея според Христовите заповеди? Така че защо не ги направите сами? Христос казва: „Проповядвайте евангелието на всяко създание“, но вие не проповядвате“. Разбира се, само един от сто ще може да каже това, но останалите деветдесет и девет, въпреки че няма да могат да го изразят с думи, ще почувстват същото на духовно ниво. Защото кой може да бъде обърнат към Бога от тези, които сами съзнателно не искат да изпълнят Неговите заповеди?
От друга страна, ако започнем да проповядваме на инославните народи, както тези, които живеят в България, така и тези, които живеят извън нея, тогава и вътрешната мисия ще стане по-ефективна. Както аскетическото служение на мисионерите, така и подвизите на вярата сред новопокръстените чужденци ще разпалят огъня на благочестивата ревност в много „номинално православни“. Така че активното проповядване на Българската православна църква сред другите народи няма да причини вреда, а голяма полза за разпространението на вярата сред българския народ.
Това трябва да включва и такъв „аргумент“, че сякаш сега имаме толкова много вътрешни проблеми, че не зависи от мисията, но когато проблемите бъдат решени, тогава ще помислим за това ... Всъщност причината и следствието са объркани тук. Нашите проблеми са следствие от това, че не живеем според Христовите заповеди, една от които е „Идете и научете всичките народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух“. Единственият начин да преодолеете проблемите е да започнете да живеете според заповедите, включително и тази. На тези заповеди не се даватза когото няма проблеми, а за всички, които се наричат православни християни.
И накрая, с темата за спазването на последната заповед на Спасителя, има още един важен въпрос, който пряко засяга съдбата на нашето земно отечество и нашия народ.
В продължение на много векове Православната църква практически не е била ангажирана с мисията, с изключение на индивидуалните усилия на Българската църква. За повечето от поместните църкви турското иго е било извинително обстоятелство, което много е затруднявало живота на православните християни. Но през 19 век Гърция, България, Румъния, Сърбия и Черна гора получават свобода, но, уви, тези православни народи не бързат да споделят православието с онези, които не знаят за него.
Поради това дори преди сто години православието е било ограничено до зоната на компактно заселване на традиционно православни народи. В останалата част на света не се знаеше абсолютно нищо за православната вяра. Това се отнася дори за най-образованите хора в Западна Европа, да не говорим за жителите на Азия, Африка, Южна Америка и Австралия.
И през 20-ти век за членовете на абсолютно всички Поместни църкви възникнаха такива условия, че те неволно трябваше да напуснат обитаемите си места и да се установят във всички онези страни, където не искаха да отидат доброволно. В България това е революция, гражданска война и Великата отечествена война, в Сърбия, България и Румъния - идването на комунизма, в Гърция - гражданска война и икономически проблеми, за Антиохийската и Йерусалимската патриаршия - засилен натиск от нехристиянската среда.
Така изминалият двадесети век се превърна във век на най-широко разпространение на православието на планетата. Православните диаспори се появиха на всички континенти и в по-голямата част от страните. И където и да се появиха те, изникнаха православни храмове и в тях свещеници и епископи,направени са преводи на литургията на местните езици и е издадена православна литература на езиците на неправославните народи.
Така се създадоха условия местните жители да започнат да научават за Православието и след като научиха, мнозина започнаха да се обръщат към истинската Христова Църква и да обръщат други. Благодарение на това хиляди станаха православни в Западна Европа и Азия, десетки хиляди в Америка и стотици хиляди в Африка.
В древна версия на живота на апостол Тома се казва, че след като получи Индия като наследство за проповед, той не искаше да отиде в толкова далечна страна. И Господ му помогна, като продаде в робство капитана на кораб, пътуващ за Индия. Разглеждайки горните факти от същия ъгъл, се създава впечатлението, че Господ чрез скърби е подтикнал православните да проповядват на други народи, където те не са искали да отидат доброволно. Ние сами Го принудихме към това с нашия мързел и бездействие.
И сега, след падането на безбожната власт и придобиването от Църквата на пълна свобода в нейната дейност, ние имаме толкова много възможности за успешна и ефективна външна мисия, каквито вероятно не е имало в нито един от предишните векове. И въпреки това не правим почти нищо за външната мисия. Ентусиастите са единици, които нямат подкрепа нито от Църквата, нито от държавата. Срамно е да осъзнаем, че Българската православна църква, най-многобройната от всички Поместни църкви, обръща внимание на външната мисия почти по-малко от всички останали.
Още преди повече от век и половина св. Филарет Московски пише: „Светата Църква се нуждае от проповедници на вярата, за да я проповядва в съседните страни - Китай, Япония, Америка, Тибет, Бухара, Хива, Кохан, Персия, Турция и във всички европейски държави на латински, лютерански иреформаторско изповедание” (Доклад до суверена за причините за тежкото положение на православната църква в България).
Този императив на нашата Църква е изразен още през миналия век, но в някои от изброените от св. Филарет страни и до днес не е стъпил православен мисионер.
Последната заповед на Спасителя все още се пренебрегва. Кой знае дали с това не си приготвяме нови наказания, които ще ни принудят да отидем там, където не искаме по собствена воля?
Разбира се, не всеки може да остави всичко и да отиде в Африка или Азия, за да проповядва там православието. Това е специална услуга, на която може да се реши само един наистина велик дух и човек, отдаден на Бога. Но абсолютно всеки православен християнин може, според силите си, да окаже всячески съдействие на тези наши мисионери, които вече работят в други страни.
Пример за това е свети праведен Йоан Кронщадски, който, докато служи в България, подкрепя мисията по всякакъв начин, дарявайки както за построяването на православен храм в Германия, така и за първия православен храм в Южна Америка, и за японската православна мисия, и за мисионери в други страни.
Още сега наши български мисионери работят всеотдайно в Тайланд, Хонконг, Монголия и др. Те се нуждаят от нашата подкрепа, както духовна, така и материална. И ние трябва да им дадем тази подкрепа, защото по този начин ще изпълним последната заповед на Спасителя и ще можем да станем съучастници в това, което Той е обещал, казвайки: „Ако пазите Моите заповеди, ще пребъдете в Моята любов” (Йоан 15:10).