Правна мъдрост на предците-2 поговорки за справедливостта и съдилищата - Хроника на деня - Градски портал
Вече съобщихме по-рано за публикуването на книгата „Правни пословици и поговорки на народите по света“.
Пословиците и поговорките на всеки народ са част от неговата култура и история. Крилатите поговорки, дошли от дълбините на вековете, отразяват живота, обичаите и настроенията на нашите предци. Според народната мъдрост може по-специално да се проследи развитието на справедливостта, която се основава на спонтанното искане за възмездие за злодеите. българският предреволюционен юрист Иванишев го нарича "вечно живата идея за справедливост, която е приела груба форма на отмъщение сред всички народи, стоящи на най-ниското ниво на развитие".
В древни времена самоотбраната и талионът са били предшествениците на справедливостта сред всички народи. Доказателство за това е известната от незапомнени времена английска поговорка „Самозащитата е най-старият закон на природата” и старата немска поговорка „Съпротивата е разрешена”. Ако човек не е успял да защити себе си и имуществото си по време на престъплението, тогава той е имал право да нанесе подобна вреда на виновния. "Око за око, зъб за зъб" - тази поговорка, формулираща принципа на талиона, е записана дори в Библията.
В патриархалното общество възмездието като реакция на престъпление не е ограничено във форми. Отговорът на злодея може да бъде грабеж или палеж на неговото имущество, увреждане на реколтата и други действия. А в случаите на убийство влизало в сила кръвното отмъщение – обичай, който съществува на места и до днес. „Кръвта се изкупува с кръв“, албанска поговорка потвърждава неприкосновеността.
Несъмнената жестокост на талиона и грешките на личното възмездие срещу злодеите в крайна сметка изискват помощта на посредници за разрешаване на остри конфликти. Първоначално религиозното съзнание накара хората да се надяват на намесата на божество, което породи идеята за неговия съд на земята. INВ Европа такъв съд се наричаше "ордалии", най-често срещаните разновидности на които бяха въоръжен дуел на страни и жребий. Така например българската поговорка „Две воли има на полето: коя е по-силна“ напомня за минали съдебни битки. Решението на делото чрез жребий отразява българската поговорка „На когото му стане“ и туркменската „Удари жребия – не плачи“.
Въпреки това, всички народи постепенно осъзнаха покварата да се разчита на божество, когато се разглеждат съвсем земни и специфични проблеми. И тогава жертвите започнаха да търсят помощ от своята племенна общност или нейните старейшини, на които се доверяваха за разрешаване на остри конфликти. Според традиционното мнение на монголите „необходима е вода, за да се гаси огън; за помиряване на противниците е необходим посредник. „Ако мирът бъде нарушен, те отиват при посредник“, казват представители на африканския народ амхара. На базата на еднократно посредничество с течение на времето възниква съд като специална външна сила, способна обективно да съди конфликтните страни и справедливо да определи наказанието за злодея. Разбирането за подобна роля на съда в частност породи българските поговорки „Правосъдието на Линч не е съд”, „Съди сам не е да съдиш”, както и поговорките „Не съм съгласен – иди при съдията”, „Искам истината – иди при съдията”, които съществуват съответно при асирийците и тамилите.
Традиционното съдебно производство, дори и по наказателни дела, от незапомнени времена у всички народи е имало декларативен характер, както се вижда от българската поговорка „Давай крадец на съд, а сам иди“. Разглеждането на спор в съда само по жалба на конкретно лице се обяснява с факта, че обичайното право счита претърпените щети за частен въпрос.
При частното обвинение разглеждането на жалбите в съда съвсем естествено се основава на принципите на състезателност и равенство между ищеца и ответника. Отразяване на процесуалната състезателност на странитеса например индонезийската поговорка „Който говори по-добре, той печели“, сомалийската – „Който има по-добър език, е обесен, той ще съди бащиното ти наследство“. Що се отнася до принципа за равенство на оръжията, поговорката на източноафриканския народ кикую го разкрива през призмата на моралните качества на индивида: „Постъпката на добрия човек е равна на постъпката на лошия“. А английската директно гласи, че „В съда всички граждани са равни“. Също толкова буквална и ясна е корейската поговорка: „След изслушване на едната страна не се произнася присъда“.
Принципите на състезателност и равенство на страните непоклатимо съществуват в патриархално общество, където, в допълнение към посредниците, цялата племенна или селска общност често изпълнява съдебната функция на своите събрания. българският народ го нарича "мир", а сърбите - "братство". „Братчина съди като съдия“, гласи сръбска поговорка. „Човешкият съд е най-правилният“, непалска поговорка дава оценка на колективното правосъдие.
При формалното разглеждане на спора от трето лице основна роля са играли и играят реалните доказателства на ищеца и ответника. Това може да се види например от арабската поговорка „Доказателството на делото е по-добро от свидетелството на хората“ и от японската „Доказателството е по-добро от разсъждението“.
Най-убедителното доказателство за извършване на престъпно деяние сред всички народи беше залавянето на престъпник с червени ръце. „Червените са първият свидетел”, „Червените нямат оспорване” - така българските правни поговорки квалифицират този вид доказателства. Сред германците, в старите времена, престъпник, хванат на местопрестъплението, се наричаше „вързан крадец“, което показваше лишаването от редица процесуални права: „Никой не може да прости на вързан крадец“. Освен това, според правилата на германското обичайно право, "вързаният крадец не може да посочи никого виновен".
открит процес вНародните съдилища неизбежно водят до факта, че публичните самопризнания на страните придобиват в тях ролята на решаващи доказателства. „Признанието, направено в съда, е по-важно от другите доказателства“, гласи древна римска поговорка. Според българските поговорки „самоволното признание е най-доброто доказателство“, „собственото признание е повече от мрака на свидетелите“.
Неизбежните противоречия между показанията на ищеца и ответника, както и между техните свидетели, предизвикаха появата в процеса на такова специфично доказателство като клетва. „Съдът не вярва на този, който не полага клетва“, гласи древна римска поговорка. Разпространението на съдебната клетва най-вероятно се дължи на факта, че сред много народи ищецът, според обичайното право, не е трябвало да доказва валидността на жалбата си. Напротив, подсъдимият беше длъжен да докаже своята невинност, което го постави в много затруднено положение. За да облекчат положението на подсъдимия, народните правни обичаи му давали възможност да потвърди отричането на вината с клетва. Албанските поговорки „Клетвата е право на отричащия”, „Който отрича, той се кълне” и поговорката „Клетвата покрива всичко” в българския и исландския фолклор.
Съдебната клетва първоначално се основава на религиозния страх на хората пред божеството. Според една българска поговорка, „когато човек се кълне, не вярват на него, а на Бога“. Въпреки че крехкостта на утвърждаването на истината с помощта на клетва, особено от страна на обвиняемия, постоянно кара хората да се съмняват в фундаменталността на подобен аргумент. В резултат на това фолклорът на много народи оценява съдебната клетва много скептично. Свидетелство за това е българската поговорка „Горко на този, който се кълне, и два пъти – на този, който се заклева“, както и казахската поговорка „Лош е съдията, който назначава клетвата да решава делото“.
Постоянна нуждаизясняването на достоверността на показанията на страните и свидетелите също създаде такъв начин за отстраняване на противоречията като очна ставка. Смисълът му се разкрива от поетичната по форма българска поговорка „Очите очи гледат, очите на речта говорят”. Появата на конфронтация най-вероятно се дължи на вековни наблюдения на хора върху поведението на злодеи, които често разкриват тайните си в раздор помежду си. „Спориха се измамниците, но истината излезе наяве“, гласи българска поговорка. „Ако двама крадци се скарат, откраднатото ще се разкрие“, казва сирийската мъдрост.
В държавното правосъдие, което беше въплъщение на насилствената същност на робовладелската и феодална власт, наказателният процес първоначално имаше инквизиционен характер. Основният метод за осъждане на престъпниците тогава е тяхното изтезание. „Виновният търпи мъчения“, гласи една персийска поговорка. „Чупят си ребрата като майка мъчат” – гласи българска поговорка. Вярно е, че в много страни изтезанията на заподозрения обикновено се предшестват от процесуално действие, което в Русия се нарича „общ обиск“, а в Англия jurata. Общото издирване представлява непрекъснато разпитване на всички живеещи в областта за евентуален престъпник и искане към местната общност за екстрадирането му. „Който крадат, нас ни търсят“, гласи стара българска поговорка по този въпрос.
Тъй като не са получили злодей от общността, служителите на суверена са използвали изтезания върху подозрителни лица. В такива случаи, отбелязва историкът Владимир Спасович, „обвиняемият е издиган в храма, бичуван с камшик, пържен с въглища, разкъсван с клещи, докато не признае вината си“. Прави впечатление, че на места във фолклора дори са запазени процесуалните правила за прилагане на мъчение. В Русия, например, дълго време имаше обичай да се измъчва заподозрян в кражбасамо до три пъти. Ако нещастният и след това не признае вината си, той беше освободен. Оттук идва вече полузабравената поговорка „Татя се пипа в три промени“. Интересното е, че правилото за измъчване на обвиняемия само три пъти е съществувало в средновековен Китай, което потвърждава сходството на основните обичайни правни принципи и норми на различните народи.
Дългият и криволичещ път на формирането на съдебната система, да не говорим за корупцията сред служителите на Темида, породиха противоречиво отношение на хората към официалното правосъдие. От една страна, май никой не отрича значението на съда. Но от друга страна, обикновените хора обикновено избягват сътрудничеството с него. „Себе си търпи, но другиго не предавай“, учи българската мъдрост, родена по време на мъченията. „Не знам“, „Не видях“ - няма нищо по-хубаво от тези думи“, гласи турска поговорка. „Този, който е гледал, но не е видял, ще има цяла глава“, вярват лезгините.
Разбира се, недоверието към държавните органи и съда може да се счита за остатък от миналото, но само ако причините, които са го породили, бъдат напълно премахнати в съвременното общество.