Преживяване на самотата в напреднала възраст - Мурзим
Въпреки това геронтолозите настояват, че самотата е особено травматичен фактор в напреднала възраст, което показва крехкостта на състоянието на физическото и физиологичното здраве и др.
Въз основа на текущата литература за психологията на самотата, Пърлман и Пегого (122) описват редица специфични теоретични подходи към самотата:
1. Психодинамични. 2. Феноменологичен. 3. Екзистенциален. 4. Социологически. 5. Интерактивен. 6. Когнитивна.
Психодинамичният подход, базиран на фройдистката концепция за личността, е разработен главно от клиницисти, които са работили с невротици и други патологии. Този подход разглежда самотата като ранен признак на патология. Въпреки факта, че причините за самотата в напреднала възраст могат да бъдат междуличностни, те фокусират вниманието върху индивидуалните личностни проблеми. Самотата, според психодинамичната теория, може да се прояви под формата на нарцисизъм и враждебност.
Феноменологичният подход към самотата е много близък до психодинамичния. Разликите се състоят само във факта, че според психодинамичния подход произходът на самотата е в детството, а според феноменологичния подход - в текущия житейски опит.
Съществуващите гледни точки могат да бъдат допълнени с още три:
3. „Самотата е разликата между реални и желани отношения с хора, преживяна много остро, с която човек не може да се съгласи, която не може да бъде приета“ (99).
След като проучиха голям брой мнения относно самотата, Д. Пърлман и Л. Пепло (122) отбелязаха, че във всички тях присъстват три идеи.
Първо, по дефиниция самотата е резултат от липсата на човешки взаимоотношения.
Второ: самотата евътрешно и субективно психологическо преживяване и не може да се идентифицира с действителна изолация.
Трето: повечето теории (с изключение на екзистенциалната) определят самотата като неприятно преживяване, състояние на дистрес, от което (поне в началото) се стремят да се отърват. Психодинамичните и феноменологичните подходи считат, че преживяванията на самота са патологични. Напротив, интерактивните и когнитивните подходи смятат това състояние за нормално.
Като психотерапевтичен подход психоанализата се фокусира върху намирането на причините за преживяването на самота в ранна и училищна възраст, докато феноменологичният подход изследва текущата (настоящата) ситуация. За екзистенциалистите самотата е част от човешкия живот и се преживява през целия живот.
Трябва да се подчертае разликата в значенията на понятието "самота" - това е особено важно за старостта. Самотата може да бъде обективна изолация, може да бъде преживяване на тежко разстройство на личността, доминиране на дисхармония, преживяване на криза на Аза (тогава укрепването на чувството за достойнство може да бъде средство за намаляване на самотата). И накрая, самотата може да бъде доброволна самота, необходима за съзерцание и екзистенциални преживявания, а онези, които се стремят към самота, не са предопределени да я преживеят (50).
Преживяването на самотата намира различна оценка от страна на самия възрастен човек. Обичайните оплаквания в този случай са неразбирането от страна на другите, липсата на човек, който би могъл да разбере и сподели изпитаните чувства. В други случаи възрастният човек търси конкретен виновник за ситуацията. В такива преживявания се отразява отношението към собственото остаряване,приемането или отхвърлянето му.
Обсъждайки въпроса за отхвърлянето на самотата от възрастния човек и комбинацията от това чувство с желанието за изолация, може да се цитират изявленията на А. Шопенхауер. Известен философ, остарял, каза, че чувството за самота, както и чувството за неразбиране от страна на другите, с което човек се сблъсква, е типично за всички възрасти. С течение на годините, според философа, хората свикват и по-лесно се примиряват със самотата, а в напреднала възраст за първи път започват да осъзнават нейните предимства („на шестото десетилетие влечението към нея става нормално и дори инстинктивно“ [цит. по (63)].
Положителната стойност на самотата (уединението) в по-късните възрасти е отбелязана от Н.В. Хамитов (58). Очертавайки необичайния си възглед за природата и значението на самотата, той пише, че самотата почти винаги се възприема от нас като трагедия. И се спускаме от върха му, неспособни да издържим общуването със собственото си Аз.
Но бягството от самотата е бягство от себе си. Защото само в самота можем да разберем съществуването си като нещо необходимо за близките и заслужаващо безразличие и общение. Само след като премине портите на самотата, човек става човек, който може да заинтересува света. Само по този начин жената придобива достойнството на жена, а мъжът – достойнството на мъж. Защото самотата е оста, проникваща в живота ни. Около него се въртят детството, младостта, зрелостта и старостта. Всъщност човешкият живот е безкрайно унищожаване на самотата и задълбочаване в нея.
Самотата е прозрение. В безпощадната му светлина рутината избледнява и всички най-важни неща в живота идват наяве. Самотата спира времето и ни излага.
Според чуждестранни изследвания две потребности са еднакво важни за възрастните хора: нуждатаоцеляване и необходимостта от поддържане на самоуважение. Самочувствието е свързано с лична и културно приета оценка за независимост – с независимост и самочувствие. В тази връзка се създава парадоксална ситуация: в напреднала възраст възниква противоречие между необходимостта от оцеляване и запазване на достойнството. И всеки прави избор за себе си, въз основа на определящата стратегия за адаптиране към старостта. В този случай е възможна жертва на една от нуждите: например, отслабващ старец, избирайки достойнство, отказва дом за възрастни хора, но в същото време изпитва намаляване на кръга от приятели, за да скрие своята безпомощност (23).