Приказка Аз съм шофьор по пътя на живота
Живея в Ленинградска област. Имаме много богата природа: гъсти гори, езера. В близост е езерото Ладога. Нашата Нева произлиза от него. Хубаво е да седиш с въдица на езерото! Но езерото Ладога е известно не само защото е много красиво и голямо езеро. Целият свят знае за нашето езеро, защото тук е минавал легендарният Път на живота. Когато гледам огледалната повърхност на Ладога, си представям как камиони се състезават по леда на езерото, спасявайки жителите на обсадения Ленинград. Психически ставам участник в тези велики събития.
Донесохме храна и лекарства в града, а на връщане докарахме отслабените бойци на блокадата. Транспортирахме ги на континента. Отслабналите хора гледаха с надежда към нас, шофьорите. Жителите на Ленинград, изтощени от глад, искаха бързо да напуснат обсадения град. Те се качиха в задната част на камиона и вярваха, че всичко лошо е свършило за тях.
Но не винаги е било така. Нацистите непрекъснато бомбардираха Пътя на живота. Те искаха да прекъснат връзката между Ленинград и страната. Враговете смятаха, че ако няма Път на живота, тогава ленинградчани веднага ще предадат града си.
Спомням си такъв случай. Веднъж в таксито ми се качи жена с малко дете. Детето плачеше и молеше за храна. А майка му му каза: „Търпи, търпи! Скоро ще има храна! Дадох на жената моя хляб, който се даваше на шофьори, за да имат сили да работят. Жената се разплакала и започнала да храни сина си. Веднага се успокои. Майка ми горещо ми благодари.
И веднъж видяхме ранено куче на леда. Момичето започна да го вика: „Топката! Топка!". Самите деца бяха гладни, но продължаваха да обичат и да съжаляват животните. Спрях камиона и помогнах на кучето да влезе в камиона.
Когато започнаха да ни бомбардиратфашисти, всички бяха много уплашени. Признавам си, че и аз се уплаших. Страхувах се особено за хората отзад. Вражеските бомби често удрят конвоя от камиони. Хората умираха. Мислеха, че са избягали от смъртта в обсадения Ленинград, но смъртта ги настигна по пътя на живота. Беше ужасно да се видят децата, убити на леда на Ладожкото езеро.
Загинали са и шофьори. И аз се страхувах да умра, но за нищо не бих отказал тези опасни полети. В края на краищата разбрах, че е необходимо да спася ленинградчани, дори и да трябва да умра.
Но аз не умрях. Бях ранен и изпратен в болницата. И когато се възстанових, ме изпратиха на друг фронт, защото Пътят на живота вече не беше необходим. Ленинград беше освободен...
Така си представям войната. Всъщност не аз, а други носеха хляб към обсадения град. Но когато седя на брега на известното езеро, виждам себе си сред тези герои-шофьори. Гордея се, че живея в Ленинградска област, където всичко наоколо е историята на нашата страна и историята на Великата отечествена война.