Природа - Сфинкс
„Страната” на Тютчев е необичайна – или обляна в слънчева светлина, или покрита със здрач, но винаги разпознаваема, близка. Ако започнете да си спомняте стиховете на Ф. И. Тютчев за природата, тогава вероятно повечето хора първо ще се сетят за „Пролетна гръмотевична буря“: „Обичам гръмотевична буря в началото на май. ” Наистина, поетът много често се обръщаше към картини на пролетта, проливния дъжд, шума на птиците. Природата на Тютчев често "изпитва" чисто човешки емоции. Образът на „усмихната“, „смеещата се“ природа преминава през цялото творчество на поета като противовес на скръбните му размисли за битието, смъртта, вселената, хармонията, „древния хаос“. Колко често срещаме в поезията на Тютчев фрази като „Небесният лазур се смее“, „Слънцето грее, водите блестят / На всичко има усмивка, във всичко живот“. Има много такива линии: всичко се усмихва - пролетта, слънцето, водата, самата земя. Дори в есенната природа поетът вижда „кротката усмивка на избледняване”. Тук мирогледът му е близък до този на Пушкин, който, както знаете, много цени Тютчев. Но може би последното влага много по-голям смисъл в понятието "природа". За Тютчев природата е нещо грандиозно, вечно, безкрайно, може би дори синоним на Вселената. Само в особено горчиви моменти (не са толкова малко) Тютчев вижда природата като царство на празнотата и „вечната глупост“. Тютчев се характеризира с търсенето на смисъл във всичко: във Вселената, в битието. Този вид размисъл води в крайна сметка до един странен афоризъм:
Природата е сфинкс. И колкото по-вярна е тя С умението си тя унищожава човек, Който, може да се окаже, не е никой от века Няма гатанка и тя никога не я е имала.
Няма гатанка, но има самата „майка земя“. Тютчев не може да се успокои в униние, той отново и отново обръща своетолице към светлата реалност. В лириката на Тютчев често звучи идеята (древна като света, но подхваната от него), че само природата може да излекува и спаси човека. Оказва се, че от една страна природата е „сфинкс“, а от друга – лечебна сила. За онези, които са поне малко запознати с текстовете на Тютчев, това не е изненадващо. Такива противоречия, хвърлящи се от една крайност в друга, са в основата на творчеството на поета. Цялата му лирика е основана на контраста, сякаш притиснат между два полюса – усещането за красотата на битието и чувството на ужас пред реалността. Създава се странното впечатление, че в Тютчев съжителстват двама коренно противоположни хора, всеки от които вижда реалността по свой начин. Най-често Тютчев, разбира се, се възхищава на света около себе си, често до степен на самозабрава. Като доказателство за това могат да се цитират безброй цитати. Поетът откликва на всички гласове на живота, защото чувствително улавя всички цветове, всички звуци на природата. Но не по-малко силно (особено в по-късната лирика) е съзнанието за трагизма на живота. И сега светът от радостен, изпълнен със светлина и цветове се превръща в „див“. Разбира се, личният опит играе значителна роля в такива резки преходи. Тютчев се отличаваше с желанието да разкрие тайните на Вселената или поне да се доближи до тях, да ги докосне. Вселената е вечна, на нейния фон човешкият живот е нищо. С годините това започва да тревожи Тютчев все повече. Той стига до идеята за "безполезността" на човешкото съществуване. Безспорен факт е, че всички очакват пълно унищожение и разтваряне в безкрайността на природата. Поетът мислеше малко за смъртта като такава, за него тя беше по-скоро нещо противоположно на живота, мигновен преход от светъл, богат, ужасяващо нисък човешкисъществуване към несъществуване. Въпреки отношението към отделния живот като нещо незначително поради краткотрайността му, Тютчев твърди и нещо почти обратното: животът е значим, тъй като е дръзко предизвикателство към враждебните сили. Подобни жизнеутвърждаващи мисли обаче са сравнително редки при Тютчев. Много по-настойчиво се повтаря друга максима: „Всичко е без следа – и е толкова лесно да не бъде!“ Безсмислието, неоправдаността на битието с възрастта все повече потиска поета. Той свързва живота със „сянка от дим“, така че му се струва призрачен. Умиротворяване, мир, изцеление - само в "природата - сфинкса". Очевидно такова име е дадено на природата в моменти на най-тежко, безнадеждно отчаяние. В крайна сметка, каквото и да кажете, за Тютчев светът около нас винаги е бил жив, а не камък. А природата винаги е предизвиквала у поета чисто човешки чувства, които могат да бъдат изпитани към някой много близък. На първо място, това е чувство на възхищение. Няма съмнение, че Тютчев включи природата в онзи кръг от истински ценности, без които според поета истинското съществуване е невъзможно.