Проблемът с несъществуващите обекти (Парменид "За природата")
Следователно битието е, не-битието не е. Следователно битието е едно и няма много неща. Дори да си представим, че има някакви части от това битие, те не могат да се движат, тъй като движението на битието е възможно само в небитието. Движението на части от битието е възможно само когато между частите има някакво небитие. Следователно и в света няма движение. Това, което ни изглежда като съществуващо множество от неща и това, което вярваме в движението на тези части, само ни се струва. В действителност битието е неродено и не подлежи на смърт. Тя винаги е съществувала, завинаги и винаги ще съществува. Той е хомогенен, треперещ, т.е. в нито една своя част тя не се движи, тя е една, не може да има две същества.
12. Обективистични и субективистки интерпретации на времето и пространството (Пролегомените на Кант).
Парадоксите на пространството и времето:
2. Мислим за времето като за нещо дълго, но делимо ли е и има ли граница за разделяне?
1. Пространството е обективно, но относително към нещата. Тази позиция е заета от Аристотел и Платон. Пространството според Платон е материя. За Аристотел няма място без тяло, което да заемете. Да имаш място без тяло е абсурдно. Пространството е най-близката граница на обхващащото тяло. Мястото за тяло №1 ще бъде тяло №2, т.е. има граница на едно тяло в друго тяло. Тогава обхващащата граница не е нито форма, нито материя. Мястото е съдът, в който се налива виното, мястото на виното е границата на най-близкото тяло. От това следва: пространството е обективно, то не е илюзия, не е свързано със субекта, то е основна характеристика на света. Тъй като не можем да допуснем съществуването на празнота, възниква въпросът: какво е мястото на света като цяло? Къде е съдът му?Според Аристотел такъв въпрос „не трябва да се задава“, защото пространството не е празнота, то е границата на едно тяло, което покрива следващото тяло. Светът е граница на себе си. Пространството не е нищо друго освен съотношението на обектите. Според Лайбниц това е обективно съществуващо качество, което възниква от групирането и конфигурацията на обектите. Според Аристотел целият свят взет като цяло е никъде. Светът не е междинна кукла, той е последната кукла! Линейната безкрайност е немислима. Пространството е вътрешносветова характеристика на света. Самият свят е никъде.
Времето съществува обективно. Аристотел посочва парадоксалната природа на времето. „Това съществува по последователен начин, това, което съществува като цяло или поне негови части, трябва да съществува.“ С времето се оказва, че няма нищо. Няма минало, няма бъдеще, няма настояще. Оказва се, че времето се състои от несъществуващи части. Аристотел твърди, че времето е обективна характеристика на света, т.е. светът обективно се разгръща във времето. Има моменти на битие и има моменти на небитие. От несъществуването съществуването не възниква. От истинското нищо, което няма да се появи. Не можем обаче да мислим за времето като сбор от мигове, които съществуват, и такива, които не съществуват. Решението на Аристотел е следното:
1. Времето е числото на движението. Ако нямаше динамика, нямаше да говорим за време. Можем ли да идентифицираме времето с динамиката на света? Движението обаче може да тече по-бързо или по-бавно, а времето винаги тече с еднаква скорост и всички промени, които забелязваме в света, се случват спрямо статичната природа на времето. Времето е това, което използваме, за да броим движението.
2. Времето е сумата от моменти сега (= моменти от настоящето). Времето е парадоксална субстанция, но ако към нещо може да се привърже, то само към настоящето. Не би било възможнопрез цялото време да събирам от моментите на настоящето? До този извод достига не само Аристотел, но и Августин. Аристотел си поставя задачата да покаже, че времето е съставено от моменти сега.
Следователно времето е реална характеристика на света. Целият свят, взет като цяло, възникнал ли е или винаги е бил? Аристотел казва, че светът не е възникнал, но не е и разрушен. Светът е вечен, няма да бъде унищожен, но в същото време е ограничен.
2. Пространството и времето са свързани със субекта, те нямат самостоятелно онтологично съществуване. Кант и Августин. Субектът създава време, но от гледна точка на онтологията време няма.
Мислейки за времето, Августин стига до понятието психологическо възприемане на времето. Нито миналото, нито бъдещето имат реално съществуване – истинското съществуване е присъщо само на настоящето. Миналото дължи съществуването си на нашата памет, а бъдещето на нашата надежда. Така миналото е спомен, настоящето е съзерцание, бъдещето е очакване или надежда. В същото време, както всички хора помнят миналото, така някои са в състояние да "помнят" бъдещето, което обяснява способността за ясновидство. Като следствие, тъй като времето съществува само защото се помни, това означава, че нещата са необходими за неговото съществуване, а преди създаването на света, когато не е имало нищо, не е имало време. Началото на сътворението на света е и начало на времето. Времето има продължителност, която характеризира продължителността на всяко движение и промяна.
2. Онтологията като дял от философията. Разликата между онтология и епистемология; (проблеми на онтологията по примера на философията на Платон и проблеми на епистемологията по примера на Кант).
Епистемологията е изследване на знанието. В епистемологията обектът на познание е нашата способност да знаем.
Онтология – разделфилософия, изучаване на битието. Обект на онтологията е самият свят. Основният въпрос на онтологията: какво съществува? Кант казва, че "
под идеи имам предвид необходими понятия, чийто предмет все пакне можеда бъде даден в никакъв опит.
Идеите съществуват извън мен. Говорете за Платон. Разликата между концепцията на Платон и тази на Кант.
8. Категориите като върховни видове същества и като трансцендентални форми на разум.
Категориите са чисти рационални понятия.
С какво се различава от Аристотел? - Категориите са заложени в нас, а според Аристотел не можем да възприемаме отделно от вещта.