Прочетете книгата Хляб за кучето, автор Тендряков Владимир онлайн страница 4 на сайта
СЪДЪРЖАНИЕ.
СЪДЪРЖАНИЕ
Обърнах се към къщата и потръпнах: баща ми стоеше пред мен, слънчев лъч играе върху гладко обръснатата му глава, пухкава и гъста, в платнена туника, прехваната от тънка кавказка каишка с плаки, лицето му не е мрачно и очите му не са окачени с вежди - спокойно, уморено лице.
Той пристъпи към мен, сложи тежка ръка на рамото ми и продължително гледа някъде встрани, накрая попита:
Дадохте ли му хляб?
И отново се взря в далечината.
Обичам баща си и се гордея с него.
За великата революция, за гражданската война сега се пеят песни и се създават приказки. За баща ми пеят, за него добавят приказки!
Той е един от онези войници, които първи отказаха да се бият за царя и арестуваха своите офицери.
Той чу Ленин на Финската гара. Видял го стои на бронирана кола, жив - не на паметник.
Бил е цивилен комисар на 416-ти революционен полк.
Има белег на врата си от фрагмент от Колчак.
Като награда получи номинален сребърен часовник. По-късно ги откраднаха, но аз самият ги държах в ръцете си, видях надписа на капака: „За проявената смелост в битките срещу контрареволюцията“ ...
Обичам баща си и се гордея с него. И винаги се страхувам от мълчанието му. Сега той ще замълчи и ще каже: „Цял живот съм се борил с врагове, а вие ги храните. Ти предател ли си, Володя?
Но той тихо попита:
Защо това? Защо не друг?
- Ще се появи още един - ще?
„Аз-аз не знам. Вероятно дами.
„Имаме ли достатъчно хляб, за да нахраним всички?“
Мълчах и гледах в земята.
- Страната не стига за всички. Не можеш да загребеш морето с чаена лъжичка, синко. Баща ми ме побутна леко по рамото. - Отивай да играеш.
Познат слон започна да ме водитих дуел. Дойде под нашия прозорец и стои, стои, стои, замръзнал, неподреден, безличен. Опитах се да не го гледам, издържах и ... слонът победи. Изскочих при него с парче хляб или студена картофена палачинка. Той получи почит и бавно се оттегли.
Един ден, изскачайки при него с хляб и опашка от треска, уловена от вчерашната яхния, внезапно открих, че под нашата ограда върху прашната трева лежи друг слон, покрит с опърпано, някога черно железничарско палто. Той само вдигна към мен разрошената си, заплетена и болна глава, изграчи:
И видях, че е истина, дадох му парче варена треска.
На следващата сутрин под нашата ограда имаше още три шипа. Вече бях напълно обсаден, не можех повече да търпя нищо, за да се отплатя. Не можете да нахраните петима от вашите обеди и закуски, а майка ви няма достатъчно запаси за всички.
Братът изтича да погледне гостите, върна се развълнуван радостен:
„Още една окова допълзя до Володя!“
„Подредиха легло, сякаш сме по-богати от всички останали. Нахрани паразитите, Иродс!
Както винаги, тя се скара на двама наведнъж, въпреки че брат й не беше виновен нито в съня, нито в духа. Майката ругаеше, но не смееше да излезе и да изгони гладните кокошки. Мълчаливо мина покрай гладна гробница и баща ми. Той не ми каза нито една укорителна дума.
- Ето ти една кана - тичай в столовата за квас. И аз бързо!
Няма какво да правя, приех стъклена кана от ръцете й.
През портата към свободата се промъкнах безпрепятствено, а не мудни слонове и едва пълзящи шклетики да ме пресрещнат.
Дълго се навъртах в столовата-чайната, купувах си квас. Квасът беше истински, хлебен - изобщо не беше витаминозна напитка - затова не се продаваше на всички желаещи, а само по списъци. Ноне оставай, но трябва да се върнеш.
Чакаха ме. Всички легнали вече тържествено се изправиха на крака. Каскади от петна, медна кожа през дупки, зловещи усмивки на любезни усмивки, знойни очи, физиономии без очи, протегнати към мен ръце, кльощави като птичи лапи, кръгли като топки и напукани, груби гласове:
- Умирам, ма-а-алчик. Ухапване преди смъртта...
- Искаш ли да си изядеш ръката? Искаш ли? Като.
Застанах пред тях и притиснах към гърдите си студена кана кален квас.
И изведнъж отстрани, енергично разклащайки перото на шапката си, влетя Бърп:
- Млад мъж! Моля те! Умолявам се на колене!
Тя наистина падна на колене пред мен, кършеше не само ръце, но и гръб и глава, намигайки някъде нагоре към синьото небе, Господи Боже.
И вече беше прекалено. Пред очите ми потъмня. Странен, див глас се изтръгна от мен в хлипащ галоп:
- Махай се! Махай се!! Негодници! Влечуги! Кръвопийци!! Махай се!
Бърп се надигна, избърсвайки остатъците от полата си. Останалите, като излязоха веднага, свалиха ръце, започнаха да се обръщат с гръб към мен, пълзейки без да бързат, мудно.
И не можах да спра, извиках хлипайки:
С инструмент на раменете се качиха трудолюбиви работници - брадат, улегнал баща с луничав, много сериозен син, който беше само две години по-голям от мен. Синът небрежно помръдна брадичката си по посока на пръсналите се куркули:
Баща ми кимна тържествено в знак на съгласие и двамата ме погледнаха с откровено презрение, разчорлен, разплакан, нежно притискайки кана с квас към гърдите ми. За тях аз не бях жертва за съчувствие, а един от участниците в играта с чакали.
Минаха. Баща ми носеше трион на изправеното си рамо и той се огъна под слънцето като широк панел, пръскайки безшумна светкавица,стъпка и светкавица, стъпка и светкавица.
Вероятно моята истерия беше възприета от изчезналите като пълно лекарство за момчешко съжаление. Никой друг не стоеше близо до нашата порта.
излекуван съм. Може би. Сега не бих извадил парче хляб за слон, ако беше застанал пред прозореца ми, дори до самата зима.
Майка ахна и изстена - не ям нищо, отслабвам, синини под очите ми ... Тя ме измъчваше три пъти на ден:
Пак ли се взираш в чинията си? Отново разочарован? Яжте! Яжте! Сварени в мляко, сложете масло, само смейте да се обърнете!
Тя ми опече баници със зеле и кълцани яйца от брашното, което беше запазено за празниците. Много ми харесаха тези пайове. Изядох ги. Яде и страда.
Сега винаги се събуждах преди разсъмване, никога не ми липсваше звукът на каруцата, карана от коняря Абрам към площада при гарата.
Гръмна сутрешната каруца...
Не спи, ставай, къдрав! Звънене в магазините...
Каруцата изръмжа - белег на времето! Каруца, бързаща да прибере труповете на враговете на революционното отечество.
Послушах я и разбрах: аз съм лошо, непоправимо момче, не мога да се сдържа - съжалявам враговете си!
Една вечер аз и баща ми седяхме у дома на верандата.
Напоследък баща ми имаше някакво тъмно лице, червени клепачи, по някакъв начин ми напомняше за началника на гарата, който вървеше по гаровия площад с червена шапка.
Изведнъж долу, под верандата, сякаш изпод земята, изскочи куче. Имаше пустинно матови, някакви неизмити жълти очи и необичайно разчорлена коса отстрани, на гърба, на сиви кичури. Тя ни гледаше втренчено минута-две с празния си поглед и изчезна веднага, както се беше появила.
Защо косата й расте така? Попитах.
Бащата замълча и неохотно обясни:
- Изпадане...От глад. Самият собственик вероятно оплешивява от глад.