Прочетете книгата Война в мрака, автор Krapitskaya Vlada онлайн страница 5 на сайта
СЪДЪРЖАНИЕ.
СЪДЪРЖАНИЕ
да се стопли, за да не замръзне.
Обръщайки се към пътя, за да преценя шансовете си да се скрия навреме, бях зашеметен. Три големи вълка стояха на магистралата и гледаха в моята посока. 'Боже мой! Само не това! Вълци! - помислих си уплашено. „Да, толкова огромен! Размерът на лъвове! Откъде са те?'. Замръзнал, се опитах да си спомня всичко, което знам за тях, но за късмет главата ми отказа да мисли.
В този момент един от вълците вдигна муцуна, извика, а другите двама оголиха зъби и тръгнаха към мен.
'Готов съм!' - проблесна в главата ми и с крясък „помощ!“ се втурнах в гъсталака на гората. Без да разбирам пътя, тичах и се страхувах дори да погледна назад. Клоните на идващите дървета болезнено биеха лицето ми, панталоните и якето ми се вкопчваха в оголените клонки на храстите и непрекъснато се забивах в снега, но страхът упорито ме караше напред.
Без да забелязвам паднало дърво под снега, аз се спънах и, вкопчен в ствола на друго дърво, издрасках дланите си до кръв. „Сега вълците най-накрая ще полудеят от миризмата на кръв“, помислих си и, като скочих на крака, избягах отново.
Друг клон ме удари с камшик по лицето и отначало усетих пареща болка, а после нещо горещо потече по бузата ми. 'Чудесен! Тя също си одраска бузата! Сега белегът ще остане за цял живот!'.
„За какво си разстроен? Няма дълго да се живее. След като вълците са работили със зъбите си, никой няма да забележи белега на бузата. Няма какво да се скитаме из гората през нощта!' - саркастично вмъкна второто „Аз“. „Да, твърде късно е да се учиш на живота и да се караш за глупави постъпки. Трябва да се спасим!“.
Учейки се, не забелязах пъна под снега и, препъвайки се отново, се претърколих през петите в снега. 'Сега определено капец!' - Разбрах, когато чух как по двойкаОт мен изрева вълк. Но желанието за живот ме караше да се боря и аз пълзях през снега, оставяйки след себе си кървава диря от раните по дланите си.
Ревът вече беше над ухото и си помислих: „Готино. Учителите в сиропиталището казаха, че двама рейнджъри случайно са ме намерили в гората, недалеч от Петрозаводск, и сега се оказва, че ще умра в гората? Някакъв лош късмет ли е и дали ще умра там, където трябваше отдавна? Е, предполагам, че това е моята съдба. Дадоха ми двадесет и две допълнителни години живот и ме научиха да се изправям пред страховете си.
Стиснах очи, претъркулих се по гръб и след това просто отворих очи.
-Ааа. - нечленоразделно изцедих аз, виждайки горящите очи на вълците до мен.
Те едновременно оголиха зъби и се наведоха, явно възнамерявайки да се нахвърлят върху мен. Но тук се случи нещо неразбираемо. Друг вълк изскочи от нищото и сграбчи врата на най-близкия до мен, а след това от дълбините на гората се появиха още четири вълка.
Отваряйки учудено уста и пляскайки с клепачи, гледах как дошлите вълци се борят с преследвачите ми и отказвах да повярвам на всичко, което се случваше.
И борбата не беше на живот, а на смърт. Тракането на зъби, гърленото ръмжене и хленченето на ранените ме удряха по нервите и вече ми се струваше, че полудявам.
„Трябва да бягаме! Не знам какво ще ми направят другите вълци. Може би съм просто плячка, която сега е разделена между две глутници“ – помислих си и започнах да пълзя от разкъсващите се един друг вълци, а след това се изправих и се втурнах с всички сили.
От ужас не можех да дишам нормално с пълни гърди и осъзнах, че трябва да се скрия някъде. Бягайки, оглеждайки се, не забелязах клона и с бягане, блъскайки се в него с челото си, се озовах на земята. ПредиВсичко ми потъмня в очите и разбрах, че вече не мога да стана. — Е, нека ме изядат. Нямам повече сили да бягам. Да, и безполезно е“ – помислих си вяло и затворих очи.
- Ухапа ли я? - след известно време, сякаш през вата, до мен достигна мъжки глас, но нямах достатъчно сили не само да отворя очи, но дори да се изненадам от появата на хората.
„Вече си го представям от преживения ужас и страх“ – реших апатично.
— Малко вероятно — отвърна друг глас. - Това са драскотини от падане.
„Дори и да не беше ухапана, слюнката можеше да попадне в раната“, прозвуча по-възрастен глас. - Тя трябва да бъде убита, за да я спаси от страдание и превръщане в чудовище.
-А ако слюнката не е попаднала в раната? - възрази вторият глас. — Тогава ще убием невинен човек.
„Добре, нека засега да я заведем у нас и тогава ще стане ясно дали ще оживее, или ще отиде в другия свят“, каза недоволно по-възрастният глас.
Думите, които чух, най-накрая ме убедиха, че полудявам и след като спрях да се вкопчвам в остатъците от съзнание, започнах да потъвам в мрак.
До мен някой мърмореше монотонно и беше много неприятно, защото главата ми бучеше от болка. Когато отворих очи, изстенах и стиснах очи, докато слънчевата светлина падаше в очите ми. Гласът веднага заглъхна и чух стъпки и отворих едното си око.
Близо до мен стоеше малко момченце на около десет години и, навеждайки глава, ме гледаше с интерес.
— Здравей — казах дрезгаво.
-Мамо! Тя се събуди! — извика той силно.
Писъкът му влоши главоболието ми и аз направих гримаса.
„Само не крещи, умолявам те“, помолих аз, но той вече беше изтичал от стаята.
Защитавайки ръката си от слънчевата светлина, струяща от прозореца, седнах на леглото. Всичко плуваше пред очите ми, имаше шум в ушите ми и всяко движение предизвиквашеболки в мускулите, но исках да разбера къде съм и какво се е случило.
И следващите спомени ме накараха да настръхна от ужас. „Вълци! И толкова голям! Но ако съм жив, значи не съм си представял хората?“ - последните събития от вечерта бяха в мъгла и аз се намръщих. Струваше ми се, че говорят за нещо ужасно, но не можех да си спомня какво толкова ме развълнува. „Добре, ще си спомня по-късно. Ударих клона с главата си, затова не мога да се концентрирам сега.
Вдигайки ръка, усетих подутината на челото си и въздъхнах. „Глупако! Нямаше какво да тича през нощната гора. Хубаво е да има хора наоколо. Но защо не ме закараха в болницата? Явно е обикновена жилищна сграда.
Стаята, в която бях, беше просторна и изцяло завършена с дърво. Голям прозорец го правеше светъл, а подбраните с вкус мебели създаваха уют. — Тук е добре. Няма много мебели, но е много красиво. Ръчна изработка ли е?'. Гледайки таблата, малкия шкаф и масата, подсвирквах от възхищение, докато гледах резбите.
- Дария? Добър ден - прозвуча мек глас и, като се обърнах към вратата, видях красива жена.
— Здравейте — измърморих. - Откъде знаеш името ми?
„Имаше паспорта ти в чантата“, отговори тя и кимна към стола, където лежеше чантата ми. „Съжалявам, но трябваше да го разгледаме, за да разберем кой сте.
- О, да, точно така. Всичко е наред - отговорих аз, продължавайки да разглеждам жената.
Изглеждаше на около четиридесет и пет години, но косата й беше почти цялата сива. „Хм, може и да ги нарисувам. Тогава щеше да изглежда още по-млада. Особено с нейната фигура. Фигурата й беше наистина невероятна -