Проект на LIS 4 (Ariona)
ПОМОГНЕТЕ МИ ДА ИЗБЕРА ОПЦИЯ НА КАРТИНА 1,2,3,4,5,6
Този раздел е пренаписан
Любов или свобода: Началото на едно дълго пътуване.
Беше шумен ден. Известният колекционер на животни от цялата вселена се завърна в Елсод. Неговата транспортна зоологическа градина съдържаше животни дори от тези планети, с които Елс все още не бяха влезли в контакт. Затова не е изненадващо, че много хора избягаха. В близост до загражденията със земни хищници се е натрупало стадо шестгодишни млади елфи. В центъра стоеше чернокосо момче със сини очи. Той беше с глава и рамене по-нисък от връстниците си, слаб, но в изражението на лицето му се четеше очевидно самочувствие и превъзходство. - Ами - ухили се той нахално. „Кой иска да се обзаложи, че ще се промъкна в клетката и ще открадна малкото от онзи звяр там?“ Той посочи лъвицата. - Ще имам ръчно лъвче. - Престани - трепереше друго момче с жълтеникави очи. „Дори и да можете да го направите, няма да ни погалят по главата за това.“ - Какво значи: "дори и да мога" - поинтересува се презрително чернокосата. - Мога всичко. Той хвана решетките с ръце, отблъсна се от земята с ботушите си и изтича нагоре по клетката толкова лесно, сякаш не бяха вертикални решетки, а удобна стълба за ходене. След секунда малкият вече беше от другата страна на оградата и бавно започна да се приближава към лъвчето. Приятелите на момчето гледаха със затаен дъх как лъвицата, усетила натрапника, оголи зъби и се приготви да скочи. Младата Елс наблюдаваше звяра, без да вдига очи. Той видя всичко, сякаш на забавен каданс: как мускулите на хищника се напрегнаха, как задните крака се отлепиха от земята ... Момчето, без да сваля усмивката от лицето си, сякаш играеше, избегна острите нокти на лъвицата, претърколи се във въздуха и кацна на едно коляно близо до малкото го вдигна. Туксамо той не очакваше, че лъвчето ще се съпротивлява толкова отчаяно. Загубили няколко важни за битката секунди, другият младеж не успя да се обърне навреме и да избегне лъвицата. Стоманените нокти на звяра пронизаха гърба му. От другата страна на клетката се чуха уплашени писъци. Някой повика пазачите. С последни сили момчето се втурна от заграждението, но отслабнало поради загуба на кръв, се спъна и падна. Последното нещо, което видя, преди да загуби съзнание, беше проблясък на острие на меч. След известно време тъмнокосият млад Елс отвори очи със стон. Отне му около минута, за да разбере, че лежи в спалнята си на широко меко легло. Гърбът беше пламнал. Хващайки ръба на възглавницата, увита в богато зелено кадифе, той стисна зъби, за да не извика от болка. Събирайки цялата си воля в юмрук, другият младеж се опита да се изправи. - Памир, - прозвуча тих мек глас. - Лежи мирно. Раните скоро ще заздравеят, но ще трябва да прекарате няколко дни в леглото. Едва се спасихте. An`atom * (* Анатом - професия. ударение върху втората сричка.) току-що наляво. Казаха ми какво се е случило. Момчето затвори очи и въздъхна виновно: - Татко, мислех, че мога. съжалявам - Памир, за какво искаш прошка? Постигнахте това, което искахте. - Какво? Момчето не разбра. - Катерил си се там за лъвче, нали? Искахте ли да отделите майка от малкото й? Вие сте го постигнали. Лъвицата беше заклана, за да те спаси. Съмнявам се, че малкото лъвче ще живее дълго без нея. Дивият скитник, собственик на зоологическата градина, не знае как да се грижи за него, а и не му пука. Той лесно може да ги замени с нови. - Аз ... аз не постигнах това ... - сподавено каза Памир. - Защо? Искахте да се покажете? Покажете се на приятелите си? Кое мислиш, че е по-ценно във Вселената, твоята хвалба или два живота? - Но аз казах: Мислех, че мога да се справя. – раздразнено възрази младият друг. „Татко, ако бях успял, никой нямаше да пострада.“ - Значи този риск е оправдал целта ви? Баща му продължи със същия мек и тих глас. - И пак бихте заложили на карта живота на други хора, дори и на животни, за да докажете на някой, който знае, че сте най-добрият? - Преувеличаваш... - неуверено започна момчето. - Наистина ли? Бащата хвана сина си за ръка. – Памир, кажи ми, ако момчетата не знаеха, че имаш такава сръчност, щеше ли да я загубиш? - Не, татко. – Бавно отговори той. - Значи няма да загубиш нищо, ако не се изфукаш? - Не, щях да загубя - загубих уважение. - Памир, мислиш ли, че празното уважение, основано на завист и страх, е по-ценно от живота? - Не. Другите млади прошепнаха много тихо. Сините му очи блестяха от стомана. - Кажи ми, Памир, боли ли те сега? Погледът на момчето стана още по-леден и решителен. - Не. Малко неудобно. - Той излъга. - Не говоря за физическа болка. Баща му се усмихна. „Предполагам, че гърбът ти е запален, но ти си истински друг и граф и няма да разкриеш тази слабост. Памир, чувстваш ли нещо, защото си виновен за смъртта на животно? Стаята стана тиха. Младежът остана мълчалив още минута, опитвайки се да сдържи чувството на вина, което го бе обхванало, и след това заговори твърдо. - Да. Наистина съжалявам.