В сърцето са изворите на живота и смъртта
Повечето хора осъзнават, че са нещастни, но не могат да разберат защо. Някои се позовават на мрачната самота и емоционалната студенина на обществото; други - върху безсрамието и измамата на околните, без да се изключват роднини; третият - върху неразрешими проблеми, трудно финансово положение и постоянен страх от бъдещето. Но не само бедните са нещастни, но и богатите, не само прикованите към леглото от болестта, но и тези, които имат телесно здраве, които са обиколили всички страни, погледнали са всички краища на земята, изкачили са се на върховете на планините и са потънали в морските дълбини. Сълзи текат в долните колиби на бедните и в домовете на богатите. Дори не се знае кой е по-жалък: тези, които тънат в хватката на бедността, или тези, които са получили всичко, което може да се купи с пари, вече са познали другата страна на живота от младостта си и са преситени от всички пороци.
Съвременните хора са нещастни и объркани, това се вижда дори визуално. Отворете албум със стари снимки и там ще видите лица спокойни, сякаш просветени, върху които лежи печатът на благородството и достойнството, не на гордостта, а на духовното достойнство, чийто синоним е честта. Тези снимки, избелели от време на време, сякаш са проникнати от лъчите на залязващото слънце и излъчват топлина, която стопля и успокоява душата. Тогава погледнете съвременните хора и ще видите други лица: избледнели, тревожни, напрегнати, постоянно заети и недоволни, сякаш тези хора не са намерили своето място в света, студен и безразличен, като тях самите.
Защо съвременните хора са нещастни? Защото грехът, с който те свикнаха и се сродиха, им отне най-ценното и незаменимото - чистотата и целомъдрието на сърцето. В чистотата има голяма радост и светлина, но в греха има тъмнина и скръб. Дори душевните грехове и страстните мечти внасят в душатаметафизична студенина и пустота. Духовната умора има своите нематериални бацили и вируси, които живеят и се размножават в морална мръсотия, като мухи и червеи в купчина боклук и гниещ боклук. Тази мръсотия ежедневно се поглъща от човешката душа.
Как да станем щастливи? Как да придобием истинско, а не илюзорно щастие? Как да съхраним радостта, която няма да измами като нощна сянка и да отлети като птица? За да направи това, човек трябва да се бори с греха, който се ражда в сърцето, като с лют враг. Човешкото сърце е голяма загадка. Сърцето обобщава целия живот на човека и преживяванията на неговата душа. Нищо в живота не минава безследно, всичко се запечатва в паметта на сърцето с невидими букви. Цар Соломон писал: „Пазете сърцето си по всякакъв начин, защото от него са изворите на живота.“ Затова е необходимо постоянно да очистваме сърцето от греха чрез покаяние и молитва, за да не намерят в него своя резервоар мъртвите води, изтичащи от ада.
Бог е огън, който топли сърцето, докато дяволът е студен като труп. Сърцето, предадено на демон чрез грехове, излъчва някакъв смъртоносен студ и едва доловима миризма на разложение, което хората наоколо интуитивно усещат. Трагедията на съвременните християни е в това, че те забравят за главното в духовния живот - за опазването на сърцето, за необходимостта да го пазим от калните потоци на греха, които превръщат земята в духовна пустиня и блатисто блато на страсти.
Съвременните християни, погълнати от грижи за външността, са забравили за собственото си сърце – център на живота, акропол на душата, царска съкровищница, където трябва да се съхраняват нетленните богатства – дарове на благодатта. И дяволът нито за миг не забравя за човека: той постоянно се стреми да завладее сърцето, да го съблазни, пороби, да го направи свой трон. Ако разгледаме мислите, които възникват в сърцето, тогава ще видим в него не образа на Божественото, агрозотата на греха.
Проклятието на нашия век е, че сме забравили, че Божията благодат е свята и чиста и не може да бъде съединена с греха. Затова, въпреки посещаването на храмове и свети места, молитвата у дома и четенето на духовни книги, сърцето ни остава празно, като пробит съд, от който да черпим вода. Сърце, предадено на страсти и грехове, не може да придобие и задържи благодат. Такова сърце е като занемарена градина без ограда или изоставена къща, без врати и прозорци, където влиза всеки, който иска. Страстното сърце се съпротивлява на думите на молитвата, отблъсква ги от себе си и молитвата губи своята жизненост и сила, става повърхностна и мъртва. Човек не получава духовна утеха от такава молитва и затова с нетърпение очаква нейния край.
Истинската молитва е невъзможна без благодат, а благодатта е невъзможна без чистота на сърцето. Господ е казал: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“. Следователно човек, който не се грижи за чистотата на сърцето, който не се бори с греховете и страстите, се оказва духовно сляп, дори и да притежава светски таланти и духовни добродетели, да се занимава с благотворителност, да говори красноречиви проповеди и дори да пише научни апологии в защита на християнството. Неграмотен глупак, който е запазил чистотата на сърцето, е по-мъдър от богослов, който не е победил страстите си.
Нашето време може да се нарече безблагодатно не в смисъл, че Църквата е обедняла от благодат, а защото човешкото сърце, отровено от греха, губи способността да възприема и задържа благодатта. Древните християни се различаваха от съвременните преди всичко по това, че бяха в благодатта, живееха и дишаха благодатта, ясно усещаха нейните действия, преживяваха я, сякаш докосваха благодатта със сърцата си и чуваха нейните неизразими тихи думи. За тях благодатта не беше самонадежда за бъдещи блага в Царството небесно, но и радостта, която изпълваше земния им живот, въпреки скърбите и преследванията.
Благодатта направи християните най-щастливите хора на земята, а християнските общности бяха острови на светлината в тъмното море на езическия свят. Човек усещаше реалното присъствие на благодатта и възприемаше загубата й като най-голямото нещастие и я преживяваше като мрак и болка на душата, като раздяла с Бога - Източника на живота. Затова християните пазеха благодатта като пламъка на светилник от дъха на вятъра, пазиха сърцата си от нечисти мисли, както очите си от песъчинки и прах.
Без чистота на помислите душата не може да отразява светлината на благодатта в себе си. Какво трябва да се направи, за да се придобие и запази благодатта? Преди всичко е необходимо да се очисти душата с покаяние и изповед, като че ли се изстъргва ръждата, която е прояла метала с желязна четка. Необходимо е да се постави контрол на ума и волята върху петте сетива, особено върху зрението и слуха. Трябва да се внимава грехът да не проникне в душата чрез четене на страстни книги, празни разговори, зрелища и картини на разврат.
Необходимо е да се отдалечим от началото на греха - изкушенията, като пчелите летят от дима, дори да избягваме лицата и местата, които напомнят за минало падане в греха, тогава, с намаляване на външните греховни впечатления, вътрешните импулси на греха започват да отслабват, както реката става плитка при липса на дъжд. Трябва да знаете за следната хитрост на демона: понякога той се отдръпва от човек за известно време и започва да си въобразява, че страстите са прогонени, духовната опасност е преминала и той се смята за победител.
Такова фалшиво безстрастие всъщност е капан на демона, който притъпява охраната на човека и го изненада, когато той не очаква; особено често в този капан попадат горди и високомерни хора, които без послушание и съвет водят духовноживот. Затова човек винаги трябва да бъде внимателен и да помни, че демонът не напуска човека, като сянката му, и ще се бори с него до смъртта му.
Христос ни намери на Кръста чрез агонията на разпъването и ние трябва да Го намерим в сърцата си чрез сълзи на покаяние. Тази среща с Бога е като ново раждане. Тогава благодатта ще озари човека с невидимата си светлина, ще изправи душата, огъната от греховете, ще даде крила на молитвата, ще отвори извор на жива вода в сърцето, ще възобнови детската чистота, ще върне изгубената радост, като извор на душата, и човек ще види своето възкресение от мъртвите още жив.