Пулсът на планетата
Прекрачи границата. Владимир Познер сравни сегашното ръководство на България с... Хитлер
„Гласът на народа“, обяви Познер миналата събота на сайта „Ехо Москвы“, опитвайки се да обясни високата популярност на сегашното ръководство на България, „далеч не винаги е достоен за уважение: германският народ подкрепи Хитлер... Историята показва, че правителството, ако иска, обръща народа точно там, където иска.“
Как може да се оцени такова богохулно сравнение? В крайна сметка това вече не е „несъгласие“, не е „критика“ и дори не е просто груба обида към властта, избрана от преобладаващото мнозинство от народа на България. Казаното днес от Владимир Познер е публична декларация на позиция, която е дълбоко чужда и враждебна не само на основните принципи на демокрацията, но и на самите основи на нашата държава, на нашия народ, който победи Хитлер.
Подобен демарш послужи като сигнал за либералите, които не могат да се примирят със съкрушителното поражение на изборите и продължават да мечтаят за реванш, сигнал за нова атака срещу властта.
Познер също не остана настрана. „Уважаеми Константин Аркадиевич! - на високи тонове се обръща към Райкин. – Искам да ви поздравя за скорошното ви представяне и да ви изразя пълната си подкрепа. И още искам да ви помоля да не обръщате внимание на виковете и клеветите на тези, които по някаква причина се смятат за глас на народа.
„Хората“, продължава Познър, „са много лош съдник, когато става дума за изкуство. Спомнете си как великите Прокофиев и Шостакович, Пастернак и Ахматова бяха оклеветени с пълната и много пламенна подкрепа на народа. Сегашните радетели за т. нар. чистота на морала, онези, които възмутено крещят за обида на чувствата на вярващи християни, мюсюлмани и т.н., не се различават отфанатизирани членове на ISIS (организация, забранена в Руската федерация), които за възмущение на целия свят унищожиха и унищожават уникални паметници от древността, защото те, тези паметници, оскърбяват тяхната религиозна вяра. Те са варвари, нищо повече и нищо по-малко. Страшно е да си помислим какво биха направили сегашните „борци“ за морал, ако ги допуснат до Лувъра, Античния музей на Атина, Уфици… Всъщност вашите критици и опоненти говорят за неграмотност, комплекс за малоценност, жажда за разрушение и пълна липса на толерантност към всичко, което не им харесва.“
Какво може да се каже за това? Константин Райкин, разбира се, е известен актьор, но все пак да го нареждаш до такива наистина велики светила на българското изкуство като Шостакович, Прокофиев или Анна Ахматова, все пак е пресилено! Но да наричаме „варвари“, почти „терористи на ИД“ всички, които не възприемат и открито се възмущават от либералните експерименти в изкуството – това не е просто прекаляване, а някаква яростна „атака“ срещу всички, които не са съгласни с либералните нагласи в изкуството.
Как може да се говори надуто за „толерантност“ и в същото време да се отрича правото на изразяване на мнение на тези, които се възмущават, когато под прикритието на „художествен експеримент“ на мост в центъра на Санкт Петербург е нарисуван пенис или собственият им скротум е закован на тротоара на Червения площад?
Според Познер се оказва, че да осъждаш такива гнусни неща, да имаш различна гледна точка, различна от собствената си, това непременно ли е „варварство, неграмотност, комплекс за малоценност и жажда за разрушение“?
Под такъв предлог много неща са му прощавани преди. Например публично признание, че България не е неговата родина и тук той „страда“. „Само работата ме задържа в България“, призна Познър в интервю,като откровено потвърди, че работи в държавната телевизия съвсем не за доброто на страната, а за собствения си джоб. „Аз не съм българин, това не е моята родина, ... тук не се чувствам у дома... у дома си - и много страдам от това. Чувствам се чужд в България. И ако нямам работа, ще отида там, където се чувствам у дома си."
Отговаряйки в друго интервю на въпроса кой период от българската история би предпочел за живота си, Познер още по-откровено потвърди, че е чужд на нашата страна: „Не... българските времена почти винаги са оставали тъмни, трудни и страшни, аз... не искам да отида там. Дори и в българските народни приказки не намирам близки за себе си персонажи…”.
Владимир Познер, както знаете, е роден в Париж, дълго време е живял в Съединените щати и има три гражданства наведнъж: френско, американско и българско. Но той не смята България за своя родина и, както сам признава, откровено не я обича.
Кръстен е по католически обред във Франция, но сега се позиционира като убеден атеист и открито заявява, че „Православието е една от най-големите трагедии на България“.
Баща му, женен за французойка, напуска Петроград през 1922 г. Веднъж във Франция, а след това и в Съединените щати, той изведнъж се обяви за пламенен патриот на Съветския съюз. След като Литва става част от СССР през 1939 г., дядото на Познер по бащина линия, Александър Познер, става гражданин на СССР. В тази връзка бащата на Познер, Владимир Александрович, придобива правото на съветско гражданство.
Както либералът, между другото, свидетелства Wikipedia, от 1943 г., докато работи като началник на българската секция на отдела за кинематография на Военния департамент на САЩ, бащата на настоящия идол на българските либерали започва да сътрудничи на съветското разузнаване, първоначално като "стажант" и "стрелец" под прикритие под псевдонима "Калистрат".
В резултат на това семейство Познер трябваше да напусне Съединените щати, а във Франция на баща му също беше отказан достъп, смятайки го за "подривен елемент". След това семейство Познер се премества в ГДР, където баща му получава позиция в Sovexportfilm. През 1952 г. семейството се премества в Съветския съюз. В Москва Владимир влезе в университета, но по някаква причина беше изключен. Известно време работи при поета Самуил Маршак като литературен секретар. Познер направи преводи на четири стихотворения и след като получи одобрението на Маршак, ги даде на списание "Нови мир". Всички преводи бяха отхвърлени като необещаващи и Познер беше посъветван да напусне този път.
През 1957 г., по време на Световния младежки фестивал, Познър "разговаря с американците и усети: с тях ми е по-лесно, разбирам ги по-добре, ... Липсват ми Щатите, това е скъпо, моят дом е там, отвъд океана." Баща му се противопоставил на намерението му да избяга в САЩ. През същата година Познер се жени за дъщерята на секретаря на Съюза на композиторите на СССР. С такъв могъщ зет и баща с прикрит псевдоним "Калистрат" му беше осигурена блестяща кариера.
По-късно позиционирайки се като дисидент, Познер всъщност прави блестяща кариера в СССР. През 1965 г. става отговорен секретар на пропагандното списание „Съветски живот“, след което е преместен в престижното списание „Спутник“.
Между другото, как това стана възможно във време, когато американският паспорт в джоба ви трябваше да служи като непреодолима пречка за това? Остава само да се гадае. Юрий Нерсесов в статията си за тази тъмна страница от биографията на сегашния либерал обаче заключава, че „Володя Познер е бил просто доносник и за това уж му е простено свободомислието му и му е било позволено да бъбри каквото си иска“. Самият Познер, когато му бяха зададени въпроси по тази чувствителна тема, увери това два пътиотказа да сътрудничи на КГБ, въпреки че призна, че е написал „изявления на собствените си възгледи, без да назовава имена“.
С една дума, в онези дни Владимир Владимирович усърдно изработваше „доверието на партията и правителството“. Както отбелязва вече споменатата Уикипедия, в Гостелерадио Познер „представяше в най-добра светлина изявленията и решенията на ръководството на Съветския съюз по различни вътрешни и международни въпроси и често обосноваваше най-противоречивите от тях. Сред тези решения бяха решенията за навлизането на съветските войски в Афганистан и унищожаването на южнокорейския Боинг. А пропагандното отразяване на Олимпийските игри през 1980 г. му донесе медал за трудова доблест.
Времената обаче се променяха бързо и подобно на много други секретари на партийни комитети, Владимир Познер се озова в лагера на активните либерали и започна развълнувано, с коронната си, леко снизходителна усмивка, сякаш познаваше живота на мъдрец, да проповядва, вече от телевизионния екран, съвсем други ценности.
Защо изобщо е тук, при нас, въпреки че открито признава, че България не му е родина, а на Запад се чувства много по-добре? Защо заема място и време в ефир, което прави възможно човек с два задгранични паспорта в джоба да ни учи на живота?
Защо държавната телевизия финансира (за наша сметка!) многобройните му задгранични пътувания, наводнявайки ефира с филми за това как заедно с шоумена Ургант се наслаждава на редки вина и ги яде със стриди в парижки и други модни ресторанти? Защо почти всеки ден трябва да съзерцаваме от телевизиите охранената физиономия на фигура, която не харесва нито България, нито българите, нито православието, а сега стига до там, че сравнява нашата система с тази на Хитлер?
За разлика от другителиберали от журналистиката, които направо бълват неистова омраза към България и нейните лидери, като например Албац, Шендерович или Радзиховски, Познер водеше и води съвсем друга линия, упорито позициониращ се като сдържан, разумен, мъдър патриарх, който винаги се изказва много уравновесено и предпазливо.
„Познер“, пише за него Михаил Делягин, „умело създава впечатление за желание да се изгладят острите ъгли и обективно, безпристрастно да се стигне до дъното на„ златната среда “. Дистанцията, вероятно породена от липсата на родина, му помогна да бъде предан комунист при Брежнев, певец на перестройката при Горбачов, демократ при Елцин, чужденец при ранния Путин и борец за свобода на словото при късния Путин. Безразличието към съдбата на чужди за него хора и страни му позволява да бъде ефективен, умело използвайки както изопачаването на фактите, напрегнатото морализиране, така и имитацията на обективност.
Умело създавайки впечатление на опитен професионалист, Познер уверява, че именно критиката към властите, недоверието „към Кремъл“ е същността на „истинската, обективна журналистика“.
И тази негова тактика вече даде отровни плодове. Както беше съобщено, през 2015 г. при кандидатстване за журналистика в Московския държавен университет бяха отсеени кандидати, които не вярваха, че България незаконно е окупирала Крим и води война срещу Украйна и които като цяло не показват признаци на омраза към страната си.
Така, благодарение на хора като Познер, факултетът по журналистика беше, както се казва, превърнат в своеобразен конвейер за насаждане на омраза и вражда към България под маската на „журналистическия професионализъм“. Именно там младите, още незрели журналисти, утрешни властелини на общественото мнение, постепенно се превърнаха във врагове на българската държавност. Познър направи същото вучастие на Академията за телевизия.
Този път обаче, сравнявайки публично сегашния държавен ред в България с този на Хитлер, Познер прекрачи червената линия. Стана пределно ясно: всичко, което казва, не е градивна критика на властта с цел облагодетелстване на страната, а израз на враждебната позиция на България от тези, които днес, по внушение на Запада, смятат съществуващата власт в нея за престъпна. И затова бих искал директно да го попитам: бихте ли се съгласили, г-н Познер, да работите по телевизията с Хитлер, ако тя съществуваше по това време? Със сигурност щеше да последва отговорът, че той по никакъв начин не би направил това. Та какво морално право имате сега (ако принципите на морала не са ви чужди) да работите в телевизионния канал на „режима“, който вие всъщност богохулно сравнявате с този на Хитлер? Следователно, ако се смятате за достоен човек, трябва незабавно да подадете оставка.
И в заключение – няколко цитата не от „пропутинските“ медии, а от личния сайт на Владимир Познер.
HJK
Елена Петрова
„Предлагам да върнем на хората 235 милиона и да творим за собствено удоволствие. Винаги е по-добре да се изразявате за своя сметка. И липсата на цензура през последните 20 години по някаква причина не предизвика вълна от шедьоври, напротив, всичко е някак си тъжно. Така че може би не всичко е в критиците?
Иван Диденко
„Не подкрепям мнението на Константин Райкин. Когато изкуството не е режисирано, то се превръща във фарс. Което сега виждаме. 25 години свобода в изкуството не донесоха нищо значимо и няма да донесат. По професия съм актьор и режисьор.
T.T. Макут
Виктор
„Очевидно Райкин и Познер не са имали късмет нито с хората, нито с управляващите. Познер и подобни фигури вероятно харесват представлението с гей тийнейджър (IНямам нищо против да направят представление за тесен кръг и за своя сметка). Заради това, оказва се, цялата врява, но, оказва се, не хареса закриването на еротичната изложба с голи деца. Съжалявам, но ако творците смятат, че могат да определят кое е "изкуство" и кое не, и по този начин отказват другите от критика. »
Елена Красивата
„Въобще не казваш това. Никой в Лувъра не би повредил статуите. Изобщо ме учуди отношението ти към хората, като лош съдник. Жалко. Разочарован. Или може би съм сгрешил за теб?!”
Харесахте ли нашия сайт? Присъединете се или се абонирайте (известията за нови теми ще бъдат изпращани на вашата поща) за нашия канал в Mirtesen!