Реферат Религиознание - нова хуманитарна дисциплина - Банка с резюмета, есета, доклади,
Религиозната наука не може да не отчете факта, че религията е монистична само в идеала (в Богочовека), но в действителност тя е дуалистична, обективно-субективна.Тя е диалектическото единство на обективното (божественото) начало и субективното (човешко) отношение към това начало, както и към всичко свързано с него. Извън човек, който се покланя на Бога, религията не съществува. Не само човекът има нужда от Бог, но и Бог има нужда от човека. Библията потвърждава това с факта, че Бог сключва Завет (споразумение) с човек, че Той (Бог) ще бъде покровител на човек (хората) и човек (хората) трябва да плати на Бог за това със своята вярност и да Му се покланя. „И ще сключа Моя завет между Мене и теб“, казва Бог на Авраам, „и между твоето потомство. вечен завет, че ще бъда твой Бог и твое потомство след теб. И ще го дам на теб и на потомството ти. земята, по която бродиш. във вечно притежание. пазете завета ми, вие и вашите потомци.” [4]
Бог за субекта (вярващия) не е партньор, а обект на поклонение. В допълнение към него, обективната страна на религията включва догми за него, които не подлежат на логическа обосновка и съществуващия култ (канон, традиции, ритуали и церемонии), както и места за поклонение и религиозни институции.
Субективната страна на религията е религиозността, т.е. всичко, което е свързано с човека с неговия живот в рамките на религията. Религиозността се основава на религиозна вяра. Субективният, човешкият фактор в религията представлява интерес за религиознание от гледна точка на това как и по какъв начин обективната страна на религията влияе на човека, какви мисли и чувства поражда и как тези мисли и чувства влияят върху неговата жизнена практика. Следователно предмет на научно изследване в субективния фактор на религиятаса религиозни чувства, религиозни концепции и мисли и субективна религиозна практика. Това са трите основни компонента на субективния фактор на религията. Естествено, те трябва да се разглеждат в неразривно единство и взаимопроникване с обективно отчитане на мястото и ролята на всеки от тях. Тук е необходим систематичен подход също толкова, колкото и при анализа на обективната страна на религията.
Неговото нарушаване, хипертрофия на един от компонентите на субективния фактор води до едностранчивост, извращаване на самата същност на този фактор и следователно на предмета на религията, нейната цялост. Да се обърнем към фактите.
Школата на немския протестантски теолог и философ Ф. Шлайермахер (1768-1834) твърди например, че основата на религиозната вяра е „чувство и вкус към безкрайното“, че религиозните размисли не надхвърлят прякото съзерцание. Следователно основата на вярата е религиозно чувство, лично вътрешно преживяване на Бога, което е непонятно за ума. Религиозната вяра не е знание, а „съзерцание на Вселената“, чувство за зависимост от безкрайното.
Ако следваме логиката на тази позиция, не излизаме извън рамките на религиозния емпиризъм и свеждаме до него целия субективен процес на отразяване на обективната страна на религията, тогава няма да стигнем по-далеч от познаването само на нейната външна страна, външните прояви, т.е. това, което ни е дадено на ниво сетивно познание. Но науката не може да се ограничи само до изучаването на едно явление, без да се разкрие неговата същност, а същността на един обект може да бъде разкрита само когато рационалната страна на познанието, умът, е включена в познавателния процес. Но това включване също не трябва да бъде хипертрофирано.
Друг немски философ, Г. Ф. Хегел (1770-1831), настоява за решаващата роля на разума в познаването на религията. Критикувайки Шлайермахер и неговитеучилище за хипертрофията на сетивния елемент в религията, той пише: „Най-грубата заблуда на нашето време е мнението, че мисленето вреди на религията и че религията е толкова по-силна, колкото по-малко е свързана с мисленето. Това неразбиране се основава на пълно неразбиране на по-висшите духовни взаимоотношения.” [5]
Но критикувайки „религията на чувствата“ на Шлайермахер, самият Хегел изпада в другата крайност. Скептичен относно ролята на сетивната страна на знанието, той пренася този скептицизъм във философията на религията. Хегел е рационалист. В религията той се интересуваше предимно от рационалната страна, така че вярваше, че основата на религията е умът. Само той достига до истинските дълбини на нейната същност, схваща Бога като Дух. Но Богът на Хегел не е живият Бог на християнството, исляма или юдаизма (Света Троица, Аллах, Яхве). Това е абстрактен бог – Дух, Абсолютна Идея, Абсолютен Дух. „Бог“, пише той, „е идея, абсолют, същност, обхваната в мисъл и концепция.“ [6]
Но ако Бог се разбира само в мисъл и концепция, ако Той не е нищо повече от идея, тогава естествено чувствената, емоционална страна на религията сама по себе си изчезва като ненужна. Утвърждава се безчувствена религия, лишена от жив живот, гола абстракция, с чието изследване може да се занимава само философията. В разбирането на Хегел религията като обект на научно изследване изчезва като призрак, тъй като науката изследва преди всичко обективно конкретни, реално съществуващи неща и явления, а не абстрактни идеи. Ето до какво всъщност води абсолютизирането на рационалната страна на религията.
Но превратностите на изкривяванията, които нарушават естествения баланс на трите компонента на субективния фактор на религията, не свършват с хегелианската школа. Американският психолог и философ У. Джеймс (1842 - 1910), безмилостно критикуващ Хегел за неговитесамият философски рационализъм стига до крайности. За него религиозният опит става предмет на абсолютизиране. Отхвърляйки рационалистичния подход към религията като противоречащ на духа на религията и нейната същност, той смята религиозния опит, практика, съчетана с религиозни чувства, преживявания на субекта, за основа на религията. Самият Джеймс разбира религията като „съвкупността от чувства, действия и преживявания на индивида“. [7] Неоснователно разширявайки и абсолютизирайки ролята на индивидуалния опит в религията, той всъщност отъждествява религията с религиозния опит. [8]
Човек може само отчасти да се съгласи с позицията за абсолютизиране на субективния религиозен опит, признавайки го като основа на религията. Може да се превърне в основен предмет на изучаване на религиозните науки в така наречените „атеистични“ или лични религии. Що се отнася до политеистичните и особено монотеистичните религии, тяхното свеждане до религиозен опит или до прекомерно преувеличаване на неговото място и роля би било напълно неоправдано и би довело до сериозни методологически грешки и съмнителни изводи.
Можем да говорим за неяснота, за различна степен на стойност и роля на елементите на субективния фактор, но трябва да помним, че прекомерното, неоправдано преувеличаване или омаловажаване на някой от тях изкривява истинската картина на структурата и съдържанието на религията, води до съмнителни или неверни изводи и оценки, нарушава обективността на научните изследвания, отдалечава от истината. Ето защо последователността и обективността в подхода към предмета на религията е едно от основните изисквания за изучаване на религията като сложно, многостранно явление в живота на човечеството.
Задачи, функции и методи на религиозната наука
Но религиозните изследвания са не само научно познание, но и академична дисциплина.хуманитарно образование, чиято основна цел е да даде количеството и дълбочината на знанията за религията във формата и обема, които биха позволили на ученика да формира адекватен образ на религията и обективно отношение към нея. Процесът на реализиране на тази цел ще помогне за решаването на редица образователни, духовни, морални, правни и други задачи, които са важни за формирането на мирогледа на младите хора, тяхната гражданска позиция.
На първо място, в курса по религиознание се полагат теоретичните и практическите основи за разумно, балансирано, смислено осъществяване на конституционното право на личността на свобода на съвестта и религията, на свобода да изповядва религията, в полза на която е направен изборът, или да не изповядва никаква. Именно в този случай се решава проблемът не за прибързан, импулсивен, а за осмислен избор, основан на познания за религията и нейните многобройни форми на проявление.
Трето, религиозните изследвания решават проблема за хармонизиране на хуманитарните знания и формирането на личността. Ако теологията и атеизмът, като две крайности в изучаването на религията, страдат от едностранчивост в оценката на нейното съдържание и същност, място и роля в живота на човечеството, създавайки по този начин дисхармония в познанието, то неутрализмът и безпристрастността на религиозните изследвания допринасят за хармонизирането на това знание както в рамките на предмета, така и в контекста на културата.
Четвърто, важна задача на религиозните изследвания е активното влияние върху формирането на духовността и морала на младежите. Религиозните изследвания изследват както религиозната, така и светската (нерелигиозна) духовност и, без да отхвърлят нито едната, нито другата, позволяват тяхното съпоставяне, отчитайки отрицателните и положителните аспекти на двете, техните съвпадения и различия, както и възможността за избор между тях. Религиозните знания несъмнено ще окажат влияние върхутози избор.
Методологическата функция на религиознанието е не само в това, че то определя основните методи на научно познание на религията. Той разкрива и определя основните закономерности и модели на функциониране и развитие на религията. „Науката за религията“, пише Корнелис Тиле, холандски религиозен учен от втората половина на 19-ти век, „не би била наука, ако само установи наличието на религиозно развитие и се стреми да изследва неговия ход, без да изследва дали то е подчинено на действието на определени закони и без да се опитва да проникне в тях.“ [9]
Наистина, внимателният поглед на ученика по религия не може да не забележи, че между различните религиозни явления на живота в различните епохи и религиозни течения съществуват значими и устойчиви връзки и закономерности, че развитието на религиозното съзнание на човечеството протича по определени закони и това дава основание на науката да съди не само за миналото, но и за бъдещето на религията. Познавайки законите на приемствеността и усъвършенстването на формите на религиозно влияние върху ума и чувствата на човек, нарастващата роля на рационалния елемент на религиозната вяра, увеличаването на степента на абстракция на божеството, укрепването на ролята на човека и отслабването на ролята на божествените фактори в религията и т.н., за науката е много по-лесно да разбере и обясни религиозните процеси, протичащи в историята на човечеството, да предвиди тяхното развитие в бъдеще, да избегне леки идеологически оценки и да предскаже йони за предстоящия край на религията и др.
Функционалната роля на религиознанието не се изчерпва с трите изброени функции, тъй като заедно с тях религиознанието изпълнява регулаторна, културна, морално-психологическа, идеологическа и други функции.
Принципите на религиозните изследвания са фундаментални принципи, отправни точки, които иматнай-общ характер, който се ръководи от религиознание при изучаване на религията. Към тях се отнасят преди всичко: принципът на обективността, принципът на научността, принципът на историзма, принципът на последователността. Първият включва изключване на субективизма в оценките, тяхната реалност и неутралност. Второто изисква стриктно ръководене при оценката на религиозните явления от изискванията на научното познание. Третият принцип ни задължава да подхождаме исторически към явленията на религията, т.е. отчитайки конкретните исторически условия за възникване, функциониране и развитие на религията. И накрая, четвъртият принцип призовава религиознанието да разглежда религията систематично, в цялото многообразие от проявления и в същото време в тясно взаимодействие и обусловеност на всички елементи на нейната структура.
Методите за познание на религиозните изследвания са разнообразни. В допълнение към добре познатите общонаучни методи: анализ и синтез, индукция и дедукция, хипотези, изкачване от абстрактното към конкретното и др. има специфични общи методи за подход към изучаването на религията. Те трябва да представляват основен интерес за нас.
Ако разглеждаме метода в широк смисъл, като начин на изследване, начин за изграждане и обосноваване на система от знания за някакъв обект, явление, тогава религиознанието трябва да признае като факт, че има няколко общи метода (подходи) в познаването на религията. Това всъщност е религиозно (богословско, богословско), антирелигиозно (атеистично), философско и научно. Всеки от тях има своя специфика, решава своите задачи и се отличава от останалите.
Религиозният метод е пътят на положително, предимно некритично изследване на религията. Той изхожда от признаването на най-висшия принцип на всички неща, прякото влияние на този принцип върху протичащите световни процеси и живота на човечеството, както и вярата в Неговото всемогъщество,възможността за среща с Него и спасение във вечния живот.
Атеистичният метод е начин на критично, главно отношение към религията, отричане на акта на създаване на света, присъствието на създател, противопоставяне на знанието на вярата, отхвърляне на идеята за безсмъртието и небесния рай.
Философският метод за познание на религията е най-близък до научния. Той не заема позицията на игнориране или, обратно, еднозначно приемане на единия или другия от двата вече разгледани метода. В същото време философията не успява да заеме обективно неутрална позиция по отношение на религията. Тя не може да избегне крайностите. Или твърди пълно сливане с религията („философията е истинска теология“, Хегел), след това я отрича като изопачено знание (материалистическа философия). Следователно с помощта на философския метод за изучаване на религията не успяваме да постигнем необходимата обективност на познанието за нея.
Само научният религиозен метод на познание е в състояние максимално да се доближи до прилагането на принципа на обективността в изучаването на религията. Науката е „обречена” на обективност, тъй като основната задача на науката е развитието и теоретичната схематизация на точно обективни знания за света около нас и човека.
Българското религиознание е в зародиш. Процесът на това формиране протича в изключително сложен, съдбовен за